ПРАДЯДО ЗАХАРИ – ШИВАЧ И БУНТОВНИК

 Ето и личните свидетелства на бащата на баба ми.

ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ЗАХАРИ ГРУЕВ ШОПОВ

От „Неизвестни спомени за Априлското въстание 1876 г.”

Наскоро пред въстанието изпрати поп Неделю един человек от село Поибрене, който ма намери в квартирата ми, где живеех в Пирдоп, и то беше посред нощ. След като потропа, отворих му и непознатият человек ми даде едно писамце от поп Неделю от село Поибрене. В писмото ми предлага в същото време да се отправя с приносителя на писмото за в село Поибрене. Като стигнахме през същата нощ, сутринта поп Неделю ма изпрати за в София със едни писма за владиката Мелетия, което писмо ми предложи в 6 дена да му върна отговор и да ги паза според клетвата.

Оттам са опътих и заминах през родното ми място с. Мирково за да намеря някой другар. Там много скоро намерих, като казах, че просто искам да са видя с брата ми Стефана, който беше при същия владика секретар. Така също и той потегли. От Мирково до София има 12 часа път, но ние като ходихме из някои преки пътеки и бърже сполучихме да пристигнем за 11 часа пеша. Като влезохме в Митрополията, първо и първо се видехме с брата ми Стефана.

Брат ми като секретар доложи на стареца, че аз желая да влеза при него. Той, след като ми позволи, аз влезох и му връчих писмото. Дядо владика след като прочете писмото, ми каза: ”Добре! Ще видим”. Там престояхме нещо 2 дена и чакахме за отговор, но като немаше вече той да пише за мене, аз влезох в стаята му сам като му казах, че немам време да седим и трябва да си вървим и го замолих за отговор, но той не рачи да ни даде отговор писменно, като ми каза: „пазете се чада и Бог да Ви пази.”

В писмото що му беше съдържанието, не знаех, но колкото после бях узнал, то беше от войводата Бенковски за апостола Славков когото заловиха в Орханието (дн. Ботевград) и беше докаран в София. Целта беше да узнае Бенковски, кога ще го откарат за Цариград и да го отърве в станцията Белово. В София аз, доколкото можех да забележа и видя, неколко от младежите знаеха, че тази пролет ще избухне въстание. Там почти всичките младежи беха си приготвили даже и опинци (диал., цървули).

В София се намираше в това време един книжар на име Нешо Грозев, който получи телеграма от Пловдив и го повикаха да иде незабавно, когото изпратихме не по-малко от 20 души младежи. За този Нешо книжара ще поразправя какъв беше той народен човек. Подир въстанието, когато отидох аз в София можах да узная, че той бил можел да успее да укрие двамина от четата на Ботев, които влезнали в града в един голем дъжд и без да ги съгледа турската власт влезнали до Куру чешма със всичката си форма, само без оръжие. Този Нешо Грозев ги съглежда и ги въвежда в един хан, като в кратко време им набавя дрехи и обуща, за да ги приличи. Няколко от софийските младежи знаеха които и жертвуваха заради тях. Тези двамата бяха единия Петър Левски (брат на Васил Левски) и другия от Бесарабия, които ги пратиле за Цариград след като им доставили чужди пашапорти (паспорти). В това време Нешо беше принуден да бъде много приятел с някои от турските чиновници и офицери, които водеше дома си на госте и на гуляй, а в същото време двамата страдалци слушат разговора от тавана.

На тръгванието аз се бех коджа (тур., голям, много) наскърбил, защото нема да носа писмо, като подобно, що носех. Сутрента рано на 16-ий априлий 76 год. тръгнахме с другарят Андона. Брат ми Стефан ни изпрати до това място, гдето беха обесили Васил Левски. Като се целувахме братски и се простихме, на вечерта стигнахме късно в Мирково. Сутрента, аз щом се разбудих, майка ми дойде от улицата, която се нарича „Разкаляна”, сред селото, като ми каза, че турците били всички въоружени с пушки и ножове и кръстосват улиците като луди и диви, а защо, не се знае. Аз я пратих втори път дано се научи нещо. Повторителната вест ми донася като чула двама турци да си говорят, че в Аврадалан (дн. Копривщица) били избити 12 души заптиета (араб.-тур., турски униформен стражар) заедно със мюдюрина (араб.-тур., управител на малък град в турско време). В същото време мен ми востръхнаха косите нагоре най-вече, че въстанието се предварило и че не съм се намерил там. След това аз като убедих майка ми, че турците ще ни изколят всички и я убедих да бегаме къде Поибрене, че там нема турци и може да се спасим, но тя като стара, близо до 50 години, отказа да дойде с мене. Аз оттам отидох у леля ми Мария, най-повече да си зема пушката.

Къщата на леля ми се намира на долния край на селото, далеч от турската махала. В същото време, като се съгласиха леля ми заедно със снаха си Мария, която беше много юнак като ми взе пушката под сукмана и като земахме тримата на рамо по една мотика и отиваме божем (диал., уж) на кукуруза в Долни Камарци (село в Софийско). Долни Камарци е половин час разстояние от Мирково доле къде Петринова долина. Камарци беше около 100 къщи, само 7 турски, заради това българите го наричаха „келево Камарци”, като богато с обширно поле, че даваха на мнозина мирковчане да садат нивя наполовина.

Ние, като се опътихме за Камарци да копаеме кукуруз, макар че ни срещнаха некои турци, но нищо не ни казваха, като им съобщавахме, че ще отидем в Камарци. Влезнахме в Камарското поле по правия път къде Петрич, като видяхме една тревога от цялото село. През същата нощ всичките били бегали в гората Кайн дол, като усетили голем страх откъм Петрич; ние чакахме в нивите, докато се върнаха и прибраха в селото и, след което се извървеха и немаше кой вече да кръстосва пътя и ние тръгнахме надолу към Петрич, до което имаше още 1/2 час. Като изминахме известно разстояние, срещнахме двама турци на коне, които така силно и уплашено бегаха, щото немаха време да ни продумат, но само с ръка и ни сочеха назад-напред, значи да се върнем, че където отиваме, било лошо. Ние за минута се поспрехме, но пак пойдохме напред.

Вече нищо и ни куче не виждаме, но отстрани съгледахме отдалеч четирима турци да припкат колкото се може по нас. Тогава и аз се реших, извадих пушката и я земах на рамо. Така също и ние фанахме да припкаме към Петрич. Като пристигнахме близо до Петричкия синор, аз видях на всичките баири и връхове хора. В същото време извикаха: „Стойте!” и тръгнаха към нас двамина. Докато да дойдат при нас, аз свалих феса от главата си и го направих на парчета. Караулите ме познаваха, ние се целувахме и здравувахме, но аз требваше по-скоро да отида в Поибрене за да се снабда с моите принадлежни неща, като чанта, патрони и пр., които беха у поп Неделю. Като влезнахме в селото Петрич, видох, че стават приготовления за да посрещнат войводата Георги Бенковски с четата. Така също се научих и за поп Неделю, че тръгнал с четата и реших да чакам в Петрич, докато пристигне. Аз се снабдих с малко фишеци (тур., ръчно приготвен патрон от свита хартия) и се отправих при въоружените въстаници в шанците (рус., дълги окопи), гдето беха изкопани от лева и от десна страна на пътя от Петрич закъм Златица, като продължаваха още да копаят жени, моми с песни.

В същия ден пристигнаха от Мирково неколко жени, между които беха майка ми и леля ми – на поп Неделю майка му. През същата нощ, която беше осветена от месеца, вардихме на шанците, но като немаше още никаква команда, някои отиваха в селото, някои дохождаха. Така също аз сутринта влезох в селото за да видя майка си. В същия ден сутринта рано се зададе гръмеж от страната към изток от Панагюрище. Думаше се, Бенковски иде. Отидохме неколцина по-отдалеч да го срещнем. Балкана беше екнал от песните на четата: „не щеме нии пари, ни богатство”. Начело войводата, поп Неделю с кръст и евангелието в ръка. Аз се съединих с тях в редът им отдире.

Като влязохме в селото, четата се разположи да си поодпочине, понеже беха ходили три дни и три нощи без никакъв отдих. Бенковски се установи в къщата на Иван Думухчиев заедно с четата си, състояща се от 10-тина души. Аз отидох нарочно за да се видя с поп Неделю, който ме в същото време препоръча на Бенковски, като каза: „Този е моя сестреник, по когото пратих писмата в София на владиката.” В същото време, като им казвах, че отговор на това писмо не са ми дали, Бенковски малко се ядоса. Бенковски беше човек висок, тънък, с малка глава, малки руси мустаци. Той със своята си форма зелен минтан (от минта, перс.-тур., къса горна мъжка дреха с ръкави), бели украсени беневреци (тесни панталони от бял шаек), със сабля, револвер и пушка винчестер (англ., вид магазинна пушка) представляваше като светия и хората не можеха да му се нагледат на хубостта и представителния вид.

В същия ден 22-рий април 76 година дойдоха двама пратеници българи от с. Каменица (село в Софийско), които изпратил турския каймакамин (араб.-тур., околийски управител в турско време) от Златица. Бенковски се разпореди и върна отговор на това писмо и им казваше устно на приносителите: ”Ние не сме тръгнали с цел да убиваме и обираме. Нека се предадат с оружието си и никому нищо нема да се прави.” Действително Бенковски не позволяваше никакво убийство. Когато петричани му доложиха за техния куруджия (тур., пъдар), че е арестуван и какво да го правят - да го убият ли, но той строго запрети и каза да стои затворен.

Утрешният ден беше 23-ий Св. Георги и нападна ни една чета от 200 души черкези (племе от западнокавказката група) и башибозуци (тур., нередовна турска войска). При всичко, че имаше наши караули по височините, но никой не извести, когато нападна неприятеля, по причина, че не са ги вишле (диал., видели). Явиха се много близо и открихме огън, който продължи 2 1/2 часа. При все че нашите пушки не струваха за нищо и некои беха принудени да турнат по два фишека, а техните пушки, напротив, куршумите им заминуват още 2 пъти нашите шанци, но както и да е, победата беше наша. Паднаха неколко души от турците и черкезите, а от нас само един се рани на бузата^10/. В същото сражение се явиха от нашите трима дотолкоз решителни, че излезнаха от шанците и се пуснаха като лъвове против неприятелите. Двамата земаха позиция зад един голям камък в река Тополница, а третият зад една върба. Вероятно от тях паднаха мертвите, защото беха по-близо и имаха сила куршумите им. Черкезите и башибозуците беха принудени да отстъпят, защото немаха повече сила. След туй Бенковски се разпореди да се оттегли с четата. Той направи разезд (рус., неголяма група конници, изпратени за разузнаване) със своята чета и от върхът на лявата страна на Петрич забелязъл, че има в Мирковското поле много чадъри (тур., палатка, шатра) турска войска. Бенковски не можеше повече да седи в Петрич, понеже не беше още добре уредил другите села и отправи четата да замине през Поибрене, за да обиколи другите граници. В същото време поп Неделю предаде своята тяжост (диал., тежест, бреме) на поп Христаки от Петрич за да следва с четата понеже поп Неделю имаше нужда от отдих и да си види дома, защото той беше сам. Попадията му се помина преди 5-6 години. Той ме зема със себе си и побързахме да отидем в Поибрене по-напред, за да се разпореди да се посрещне Бенковски с четата си. Ние стигнахме в с. Поибрене и поп Неделю се разпореди за което трябваше. Четата стигна вечерта къде 10 часа по турски. След като си поотпочинаха и като заповяда войводата да им дадат по 1 ракия, понеже са уморени. След туй обаче, като се беше събрало всичкото село моми и невести, се хванаха на хоро, като пееха старобългарски народни песни. В същото време се наловиха и всичките 10-ници от четата, особено и славно внимание даваше знаменосецът Крайчо Байрактар, който с една ръка държеше знамето и водеше хорото. Той беше доста юнак човек. Поп Неделю, като беше много възхитен, зема шапката на войводата, която накитихме с паунови пера, подобно сега на майор. Така също даде на всеки един от въстаниците по едно перо, което си туриха на шапките над знаците. Докато вечеря четата, дойдоха две пощи: една от Панагюрище, а другата не зная отгде. Пощите Бенковски сам ги разпечати.

Щом се навечераха, Бенковски отведе четата под командата си. На утрения ден, като дойде известие, че в Петрич турците направили на прах и пепел селата, а жителите избегали всички по горите, а с тях и нашите гости трите сестри - майка ми, леля ми /на поп Неделю майка/ и сестра им. Така също с тях още пет-шест жени и неколко деца. Поп Неделю се разпореди да се изнесе всичко от домът му в гората, гдето да се намери най-угодно скривалище. Като остави мен да се разпореждам със събраните фамилии от 15 до 20 души, той отиде да търси, види се, четата. Всичките селяни и селянки от Поибрене хванаха вече да пренасят по горите на сева страна кой къде намери по-скришно место. Също така изпренесоха храна, жито, брашно и пр. Неколко дена владееше пълна тишина по горите, но подир една седмица дойде известие от Панагюрище, че турците влезли, изгорили и изклали. Пристигнаха много фамилии в Поибренските гори, които беха избегали. Ние двама се съгласихме с учителя, който беше в Поибрене от Мирково, Неделю Кюлавлиски, претичахме между двете гори Поибренската и влезохме в Петричката, където намерихме избегалите жители от Петрич, които ни разправиха всичко станало в Петрич. Там влезли много турци аскер (тур., войска), башибозуци и помаци. Там от мнозина чухме да проклетисват Бенковски и тия, които станали причина да се повдигне въстанието, за да им се разсипе имота и живота. Като усетихме малко негодувание и против нас, ние пак скоро се върнахме в Поибренската гора, която се наричаше „Черекинец”.

Поп Неделю беше дошел на това място при нашите фамилии, като ма накара в същото време да му острижа косата и брадата. Питам го аз защо, а той ми отговаря: ”Така трябва, защото нищо се не знае. Аз жив нема да се дам на турците, но Бог знае може и жив да ме заловат, тогава гдето те ще я скубат, то по-добре да я острижа.” Поп Неделю мислеше съвсем да се преобразува, щото никой да не го познае и така да може някак да се спаси. Местността гдето преживехме приблизително десетина дни както казах по-горе „Черекинец”, е в една дълбочина в гората, в която имаше не по-малко от 15 фамилии народ и наредили чували с брашно и жито и всичката им покъщнина. Да се противостои против турската сила беше нещо невъзможно, понеже през тези дни времето беше постоянно кишовито (продължително дъждовно време) и така измокри приготвените фишеци за пушките, така също пушките ръждясваха и беше немислимо да се противи някой, тъй щото за кратко време всичките въстаници се обезоружиха сами, като скриха пушките по горите, а някои ги хвърлиха в река Тополница.

На 3-ий май дойде един ескадрон войска-кавалерия от Панагюрище, състояща се от 100 или 150 души, които преспокойно заминаха горските пътеки без да има кой да им препятствува. Влезнаха в село Поибрене и като не намериха никого в селото заловиха 6 души, които беха влезли в селото нарочно да обидат (диал., обхождам, посещавам) и да търсат пари в некои по-богати къщи и в същото време пиянствували. В непродължително време кавалерията се завърна пак в Панагюрище при главния щаб на турската войска, като откара в същото време и заловените роби – шест души.

На 10-ий май 1876 г. по заповед на Афъс паша аскера тръгнал в цеп (рус., бойна редица-верига) по всичката гора и никъде человек не може да намери место, което да го задържи. Пръснахме се кой на къде види, ние двамата с учителя Неделю Х. Кюлавлиски опитахме много места, но никъде не ни сдържаше, понеже аскера съвсем наближи, като се слушаше гърмежа на пушките и даже куршумите падаха сам-там като круши. Некои от жителите, които сметили (диал., мисля, обмислям) накъде да бегат в селото, през което минавахме, за да премине на другата страна в гората, гдето не се слушаше гърмеж. В селото останали до 50 души всичко жени, мъже и деца, между които беха и нашите фамилии, състоящи се от около 116 души. Ние в силното си бегание, като се събрахме нещо осем души, можахме да отбегаме 1/2 час от селото, гдето намерихме малко тишина. Запрехме се там, за да поотпочинеме. В същото време гледахме делата на аскера в селото - всичките къщи в разстояние на 1/2 час станаха прах и пепел. В същото време ние отдалеч гледахме как застреляха 6 души хора под команда със залп един по един. Труповете едвам се познаваха отдалеч. След като събраха по полето всичката стока: говеда, овци, кози и проч., засвириха с тръбите и сбраха се. След като си свършиха всичките работи, тръгнаха пак за Панагюрище при главния щаб. На връщането си аскерът потегли из друг път, именно по този, накъдето бехме ние земали страната.

В същий ден на 10-ий май на мръкнуване беше много студено понеже валеше силен дъжд и снег, който продължи почти цялата нощ. Ние бехме толкоз близко до турския бивак, гдето се беха установили през нощта, понеже не можеха да продължават пътя за Панагюрище, че вече се стъмни. От нашите другари един можа да сполучи да отлъчи от овцете до 100-тина, които караха турците. През същата нощ слушахме от бивака им реване от добитъци, блеене от овци и от деца, които плачеха от студ, които не са имали огън, а снега стана една педя и нещо. Сутринта, щом съмна, аскерът тръгна за в Панагюрище, като откараха всичката плячка с робието, което намериха в селото. Ние се върнахме близо до селото, като поразгледахме да нема по полето некои черкези или башибозуци и влезнахме в изгорелото село, в което намерихме неколко жертви, един който едвам се познаваше, Пенчо х.Нешов от Панагюрище, застрелян и в същото време заклан. Отидохме после на баира, който има 1 километър от селото гдето се чернееха труповете на застреляните, които гледахме от гората. В тия трупове се намери и Стоян Попов, който беше избегал от чадърите от Панагюрище и който кандърдисваше (тур., увещавам) селяните да се съберат в селото. Така също и другите петима са били негови последователи. В тях се намериха по 5-6 дупки от куршуми. Тези жертви погребахме. Присъствуваше стария поп, на убития Стоян бащата. Погребението им, като ставаше от ужас, едвам ще се чуе от устата на некого разговор, толкоз много бързахме за да не би да дойде отнекъде некоя чета турци или черкези, та по-скоро да се скрием в гората.

Утрешния ден се опътихме от Поибренската гора за нагоре към Петрич, откъдето трябваше да заминем. Пътуването ни беше много полека по причина, че малко повървим, а повече стоим в гората, за което се предпазваме да не би некой черкез или башибозуци да ни нападнат.

Аз се реших да замина през река Тополница, която беше мътна и дотекла (диал., придошла), в която насмалко щях да се удавя. Заминах през реката, влезнах в една нива, която беше докрай реката... Щом влезох в ормана (тур., гора) аз бидох вече спасен като в същото време и в същата минута двамата души, към които се бех отправил, моментално ме фанаха за по една мишница, като ме потеглиха към гъстака на по-високото, като ми казваха, че на влакно ми останал живота. Като седнахме за минута да си земем солука (тур., дъх), видехме, че в същото място, гдето заминах нивата, ходят трима черкези, които кръстосваха от край до край с ками и калъчки (тур., калъч – сабя) в ръка.

Тези двама хора моите другари беха от Петрич, единия не ми беше познат, а другия ми беше даже и приятел на име Саво Иванов Думухчиев, който зема живо участие във въстанието, като хвана да се чуди как сме се решили да отиваме нагоре, по причина че там било по–опасно отколкото надоле към Поибрене. Те ми разправиха, че тази гора, която се нарича „Дисагов дол” били влизали няколко пъти башибозуците освен аскера и гдето паднали много жертви и което излиза всичко истина. Като продължавахме по пътят в гората, ние нагазихме неколко човешки трупа, които даже беха засмърдели. Оттам ние тримата решихме да отидем пак къде Поибренските гори за по-безопасно. Целата нощ вървехме в гората и там близо до поибренския връх намерихме един егрек (тур., лятна кошара за добитък) с овце и кози, при които беше само един старец.

Там, като преседехме нещо два дни и две нощи и не беше време да стоим в неизвестност, поканих другите двама другари, да отидем каде Поибрене, за да се научим нещо. Те като не рачиха (диал., искаха) понеже те мислеха за Петрич. Като наближих до селото, видох една групица над селото, то беха българи и се видеха да беха повече жени и деца. Аз с нетърпение приближих по-скоро до тях, но едни от децата изпискаха като наплашени много да не бъда черкезин. Аз, като ги вече познах, че те са нашите т.е. майка ми, на поп Неделю майка му и други три-четири жени с няколко деца и на поп Неделю момчето. Майка ми мъчно ма позна, понеже си беше почти изгубила зрението и понеже бех съвсем предрешен. Горката не можеше да ми проговори няколко минути, а само ма стиска за шията и за главата. След като я утешавах, в туй време чух дума: „Жив ли си синко!”

Аз ги поразпитах как са преминали в Панагюрище, като ги закарал аскера. Да оставим всичко настрана, питам ги защо са излезли от селото, а те ми отговориха със сълзи на очите, че ги изпъдили селяните по причина, че са на поп Неделю фамилията, та да не би да ги подозират и покрай тях и други да пострадат. Според както ми разправяха, главната причина е бил учителят от селото, както го казвахме по-горе, Неделю Хр. Кюлавлиски, родом от Мирково. Макар че поп Неделю го търсят и под шумка, като най-първия инициатор, селяните без подбуждания не щели да постъпат тъй. За нас спасение вече не оставаше, освен да поразмислим по увреме как да постъпим и какво да правим.

Аз скроих такъв план, вместо на моето село Мирково, да отидем в с. Смолско (село в Софийско). Вечерта пренощувахме в Петрич, като и там са струпани по 20-30 души, понеже немаше къща здрава. Вечерта едвам можахме да намерим храна, макар и с пари, по причина, че беха се скоро върнали в селото и немаха с що да си месат. Сутрента, след като огрея слънцето, ние се представихме пред юзбашията (тур., капитан, полицейски началник), който без да ни забави много заповяда на един милязимин (араб.-тур., младши офицер в турската армия, лейтенант) да ни заведат на нашето село. След като изминахме 1/2 час от Петрич нагоре гдето се дели пътят за Смолско, ние без да му мислим ни най-малко, земахме пътят за Смолско. Турските солдати (рус., войници) отиваха където им кажем, като са анадолци (жители на Анадола, Мала Азия) нищо не знаеха. Като влезнахме в Смолско, след като показах къщата на кмета, милязимина се разположи с неферите (араб.-тур., войници), които останаха за да търсят обяд, а ние се разнесохме по роднини и приятели. Подир два-три часа милязимина с десетте си редови си отиде за Петрич. През този ден бехме до некаде свободни, като още никой нищо не ни беше казал.

На другия ден дойде един приятел, който ми съобщи, че селския кмет с едно заптие и неколко черкеза, които нарочно са оставени да ловат комити, се справяли (диал., приготвям, готвя се) за да ни изпроводят в Златица, понеже имало такава заповед от турския каймакамин, каквито и да са хора, да не ги държат в селото. Тогава аз се принудих да отида при стария поп Петър с когото по-първия път се опитахме да дойдем в Смолско и който обещаваше да ма скрие у тях, понеже имали скривалище. След като се научих, че той е можел да дойде още преди няколко дни и без да пострада от турските власти, отидох у домът му и без да ма съгледа някой човек влезнах вътре. Той седеше вънка на сундурмата (тур., отворено помещение на селска къща пред стаите), след като му казах: ”Добро утро!”, той без да ми отговори скокна на крака и фана да вика: „Върни се! Защо си ми дошел! Не требваш ми! Стига са ми треперели дрехите!” Това негово викане не може да се удържи. Син му Хараламбия, с когото бехме доста приятели и с когото сме на една възраст, хвана баща си за двете рамена и му каза: ”Мълчи бре, седи долу! Не сбирай селото!” Аз, като се уверих, че желанието ми нема да се изпълни, замолих приятеля си Хараламбия да ми даде малко хлеб и да си излезна. Той ми изнесе един цял хляб, от който земах половината и си излезнах от горната страна от малката вратичка към края на полето. Там аз като влезнах в най-гъстите ниви в които преминах шест дни и шест нощи, при все че валеше постоянно дъжд и беше постоянно кишовито. През тези шест денонощия, аз бех успел преди три вечери да влезнем в една къща на край селото у един който се нарича Нешо Чичанина и който свиреше добре с гусла и беше познат и на други села, понеже рядко свадба се заминува той да не свири и да не го търсят, защото и много хубаво пееше. Първата нощ само потропах, той без да му се прикажа не ми отвори. Обаче, аз като му казах, че съм от Шоповци от Мирково и съм син на дядо Грую, той без да се съмнява повече ми отвори, като ми каза: „какво да те правя, за бащиния ти хатър (тур., удоволствие, угода), че съм вишел големи добрини от него...” Ние дълго време се разговаряхме за всички подробно. Като го попитах, къде се денаха нашите, той каза, че излезли от селото и къде са отишли не знае, дали в Мирково или в Петрич са се върнали. В това време го замолих да отиде в Мирково при сестра ми, да отиде скришом, и да види дали ще мога да се укрия за некое време. И така той като ми обеща, че за идущата нощ ще ми донесе известие, аз си отидох в нивето и в това време, през същата нощ се показа един пожар от Мирково, който осветляваше цялото поле и цялата страна откъм златишкото поле. За този пожар според както се после узна, че турците запалили чифлика на свако ми под селото Мирково, с цел като казвали, че комити дошли и го запалили, с туй да могат да прават още свирепства и да не ги спира правителството.

На другия ден през нощта отидох в същата къща у Нешо, гдето с нетърпение очаквах резултата, който ще ми донесе. Като потропах, той ми отвори без да се бави. Разправи ми, че ходил в Мирково и се е ставил (диал., срещнал) само със сестра ми и че за да отида в Мирково не е възможно, че нощем турците вардили караул на нашата къща, даже и на сестра ми, така също и по другите ни роднини обикаляли, като му казали, че от каймакамина имало такава заповед заради мене, щото ако жив ма не фанат, то главата ми да носят при него.

На другата нощ като потропах и след като му се известих според знака, ми отвори, но за зла част ми каза, че през вечерта, къде три часа по турски, бастисували (тур., нападам) чорбаджията и едно заптие с неколко души черкези, които като подозрели некой от комитите, доложили на селския кмет и на другите. В същото време ми извести скръбната вест, че същите които у него действували, заловили поп Неделю в същото село у домът на неговата сестра, която беше оженена за един человек от Смолско. Чорбаджиите и черкезите са го намерили в леглото, гдето спал и не е могъл да се разбуди, докато са го уловили.

Без да губя много време, като си напълних торбата с хлеб опътих се да отида пак надоле към Петрич или към Поибрене. През същата нощ, по дъжда и по тъмнината, можах да излеза през гората от Смолско до Петрич, като застанах малко да се зазори и да вида що има в полето и има ли аскер, що седи или не. Като почеках малко докато се поразсъмна и докато турския аскер още спеше, аз отидох при огньовете гдето никой не спеше. Първата ми грижа бе да се науча дали е същия аскер, който ни заведе до Смолско, или е друг. За щастие ми казаха, че онзи табур (тур., турско войсково поделение) се е дигнал за Копривщица или Клисурско, а този е друг табур, който е дошел подир другия. От същия човек с когото се разговорих се известих, че жените т.е. между които беше майка ми и на поп Неделю майката, аз ги намерих и като реших да се прекрата от всичките страдания. Стана вече 35 дни откак се дигна въстанието и немаше нито един час спокойствие, да мислим накъде и на що и че на никъде няма спасение. Можехме да действуваме по същия начин по който измамихме десетината души от аскера, да ни заведат право до Мирково, та каквото ще да става.