Молбата ни се зема под внимание, като ни пуснаха един милязимин също с десет души. Този ден, когато вървехме за Мирково беше много горещина из пътя. Като вървехме полек-полек, аз като доста силно желаех някак да са поразговоря с милязимина, който ми се виждаше доста добър. Вървейки из пътя, аз гледах щото некой от неферите да фърли угарките от цигарите, събирах ги за да си направа цигара. В туй време, като ме съгледа милязимина ми подаде кесията си за да си направя цигара, като му поблагодарих крайно. Подир туй ние си продължавахме разговора, като го питах от къде е и от кой град. Той ми каза, че бил от Анадолука, от Искадеси (град в Турция). Същия милязимин фана много да укорява тукашните турци, че повечето от кланетата навсякъде ги извършиха те. Казваше, че всичко това що го правят, ще бъде на техните глави и като сочеше на едно детенце, което майка му го носеше на ръцете си, казваше: „Аз съм оставил у дома четири такива деца и съм дошъл да бия комити. Какви комити – повечето жени и деца, а те колят наред, нека хванат който е асъл (араб.-тур., същински, истински) комита.” С една реч много съжаляваше затова, което е видел с очите си през въстанието. Аз, след като се уверих, че той говори сериозно, потвърдих му че е истина това, като го уверих, че и с мен турците в Мирково ще постъпят много лошо и че те нема да ме оставят тъй и да ме дадат на властта саглам (тур., навярно). Така след много разговори и след като го замолих доста много да съумее да ме защити колкото се може от мирковските турци и ако е възможно да ме заведе сам в Златица при каймакамина. Той се обеща, даже се закле във вярата си, че нема да допусне да правят каквото си те искат, но само до Златица не може да ме заведе по причина, че немал заповед за дотам. На тоя отговор аз коджа се освободих по туй обещание и което ме беше най-страх да не ме мъчат, като куче да умра, а приемах да ме обесат или да ме застрелят или заколят. Къде девет часа по турски влезнахме в селото Мирково и отидохме право разкола (диал., площад) у чорбаджията Цвятко Лисов, който беше селски кмет. При влизането, така също и на разкола, мен не можаха да ме познаят, защото по-преди как бях, а сега как съм – потури съдрани, аба съдрана (тур., горна мъжка дреха от груб домашен вълнен плат), ръкавите ъ висат на парчета, така също и цървулите се влачат на парчета, със една спуката и олюпена шапка, само пояса беше малко здрав /нов/. Казах: ”Добър ден вуйчо Цвятко!” понеже сме рода. Той без да ми отговори завърна се и каза: „Каквото сте търсили, такова сте и намерили”. След неколко минути дойдоха и някои други хора, които направиха една политика на аскера и им направиха талима (араб.-тур., военно-строево обучение). После дойде и вуйчо Захария, който беше много по здраво подозрен от нас, тъй като неговите три сестри беха в Поибрене, освен туй той се подозираше от неколко години напред от турската власт, като народен човек, даскалувал няколко години в Мирково. Така и той като ма изгледа и без да ми продума нито една дума и се насме некак, като се отричаше от нас, и това правеше за очи пред другите хора и пред милязимина. Аз погледнах вън от вратата и видях, че сестра ми стои отдалеч и не смее да се приближи при нас. След четвърт час много хора хванаха да кръстосват пътя и да заминуват нарочно за да ни видат, че турците са ни докарали. В същото време виждам, че излезнаха от една махала, която се нарича Бедрозова махала, в куп до 15 жени, които заминуваха тъй бърже и силно нагоре към турската махала, че на мен ми стана много чудно за какво отиват в турската махала – дали са станали просто роби и отиват да служат на турците. Но що да вида, после десетина минути те идат напред и после турците всичките въоръжени башибозуци и всичките мирковчане, които са били всичките в турското кафене. Жените отишли при тях и им казали: ”Скоро комитите дойдоха и ние не ги щем в селото, та заради тях и ние да пострадаме” и така, като приближиха до нас, пуснаха се жените най-напред да ни бият с шамари и с камене. После дойде при нас юзбашията на башибозуците на име Мамиш Пеливан, като говореше разтреперано: ”Барем ги вържете бе. Комита, ние толкоз време летим по вас нагоре-надоле”. Той заповяда да ма вържат, но щом ма събориха на калдаръма и ма вързаха лижишком, като ме тъпчеха с колената си, след като ма изправиха и хванаха да ма откарват в турската махала. Милязимина веднага стана и ма отърва от ръцете им и ма развърза. В това време много хора се беха збрали в разкола, та също и по вратниците и по пенджерите (перс., прозорци), но никой от тях не можеше да ми помогне.

В туй време аз видях милязимина и Мамиш Пеливан юзбашията седнали на една страна само двамата, за което време малко разговаряха и то все за мене, като склони милязимина да ме остави в техните ръце, като му каза този е комита, той има брат в Поибрене поп, който беше пръв комита, той отиде оттук с пушка и е пренесъл много пушки, той уби едно турче под селото, а оная вечер дойдоха и запалиха чифлика на чорбаджията. С една реч той притуряше и що било и що не е. Мястото гдето беха седнали двамата бе пред дюкяна на Пенчо Сапунджията на пекето (диал., пейка), но понеже дюкяна беше затворен само с кепенците (тур., дървен или метален капак за прозорци), поради това всичко що са говорили се слушаше извътре от няколко души. В туй време аз вече загубих надежда, като гледах че там ми се решава съдбата и като хвана и милязимина да ме гледа на криво. Като свършиха дългият си разговор, юзбашията стана и повяда на башибозуците да ме вържат и върху ми се струпаха всичките, които беха около 30 до 40 души. Вързуванието беше толкова силно, че в две-три минути ръцете ми посинеха като синя боя и като хванаха да ме тласкат нагоре, аз се обърнах към милязимина и виках: ”Аман (тур., милост), милязимино, ти баща, ти майка, ти Господ!” А те ме блъскаха тъй немилостиво, кой с юмрук, кой с камик в ръката и удрят в плещите ми, някои с ритници. Аз в същото време все гледах множеството народ българе мъже и жени и вси вече скърбеха за това приключение, даже и тези които се предпазваха заради опасността. Но никой не можеше да ми помогне. Като ме откараха на 50 крачки, чух един женски глас, който се разярил като левица в турската тълпа. Като викаше колкото се може: ”Убийте го кучета! Убийте го кучета! Изеще го, Бог да ви убие! Един убихте, брата му убихте и него убийте!” В същото време тя можа да се приближи до мен и да прекрати биенето за минута, като викаше: ”кой ще ги гледа тия сирачета?” Тази жена беше моя снаха, на брата ми жена. Брат ми го убиха турците на 75 година, като беха отишли неколцина от Копривщица за риба в Тополница каде Лъжене. Там го беха били тъй много, че той живя пет-шест месеца и остави 3 деца сирачета. Някои от турците се постреснаха, а някои напротив още по-силно хванаха да ме блъскат и ме откарват нагоре към турската махала. Моето викане беше само: „Аман, милязимино!” и друго нищо. В това време аз се видох облян с кръв, а от кой удар не усещам. В това време майка ми, като ме видяла в това положение и като мислила, че ма колят паднала като мъртва, та са я свестявали с вода. В това време много хора са плакали на глас, понеже беше такава скръбна картина, че и каменете на дуварите плачеха от това зверско престъпление на башибозуците. На всичко това което ставаше беше очевидец милязимина и десетте души нефери. Милязимина, при все че беше склонен да ме даде на техните ръце, решил да ме отърве. След като ме беха откарали до 100 крачки и бехме дошли до черквата „Св. Димитър”, там за малко поспреха турците и аз видох моя спасител милязимина като ангел, който си извади шашката (рус., сабя) и викаше със силен глас: ”Що правите, бе еничари. Вие сте еничари, вие сте против дьовлета (араб.-тур., дьовлет - държава) и против хюкюмата (тур., управление, представител на властта). Вие сте царски душмани (перс.-тур., врагове), хванали сте комита сред селото, оти го не хванете в Балкана.” Така също още много говори против тях и казваше: ”Ако е кабахатлия (араб., виновен), има и хюкюмат.” В това време ме зема със себе си и ме върна на същото място отгдето ма земаха и ме остави, та седнах на пекето, където седеха по-преди с юзбашията на башибозуците. В това време, благодарение че се намери един българин, който ми помогна много, като е говорил на милязимина да ме земе от ръцете им, който и ма развърза с позволението на милязимина. Той беше Димитър Пазарджиклията, от Пазарджик, а живееше в София, който беше прекупил беглика (тур., годишен данък върху козите и овцете) на златишката каза (тур.-араб., кааза – околия) и който беше неколко години същия бегликчия (тур., лице, което е закупило от държавата правото да събира данък беглик). В това време всичките башибозуци ошупеха (диал., омърлушиха се) на местото си като попарени, а некои наклекаха като вълци под стрехите. Аз много се молих на милязимина да ме върне пак с тях, но той не иска никак, понеже немал такава заповед, освен това тука се уверил в тоя час, че съм виноват за което трябвало да ме предаде на властта и по мойто приключение той се забавил повече от 2 часа в Мирково отколкото трябваше. Моите роднини събрали някои дарове като ризи, няколко чорапи и 2 бели меджидиета (араб., сребърна турска монета от 20 гроша) да му дадат за подарък за заслугата му, но той не щя да приеме нищичко. После той привика едно заптие, което беше поставено на конак у Гоге Казанджи и Пенчо Сапунджията срещу Цвятко Лисов нарочно по тези цели, за които е изпратен от Златица. Милязимина го повика и му каза: „Оставям ти това момче и ще го караш до Златица, като ще си отваряш очите никой с пръст да не го закачи, защото после ти ще бъдеш отговорен пред самия паша.”. Милязимина справи малката си чета и си отиде, а заптието ме арестува в една стая у Пенчо Сапунджията да пренощувам понеже вече се мръкна и сабахле (тур., сабахлем – днес (или утре) сутринта) да ме карат в Златица. В стаята където бях затворен дотолкова ми се беше развълнувала душата, щото ако имах какъвто и да е инструмент щех да се убия, като мислех, че тука е първата станция и това се случи, ами по-нататък, но пак остана да благодаря на Бога.

Моите роднини и приятели още вечерта съумяли да подкупят заптието, като му дали всичките неща приготвени за милязимина и още 3 бели меджидиета и едни чепици (диал., обувки), които бех скоро правил пред въстанието. През нощта дохождали няколко души турци за да молят заптието да ме предаде на тях за малко време да ме правят тербие (тур., възпитание, вкарвам в правия път, наказвам) и да ме преставят пак при него, но той като отказал и като ги още убедил, че ако съм виновен съда ще ме осъди и ще ме обеси.

Утрешния ден същото заптие ме предаде на селския коруджия с един друг турчин за да ме закарат в Златица, като им заръча да не ме вързуват из пътя. Като ме изкараха из селото и щом излезнахме накрай селото, коруджията, който се казваше Осман, каза: ”Сега е комитско време, срамота е тъй невързан да те караме” като ме върза доста стегнато и беше опасно да продължа път 3 часа разстояние по тази горещина. Из пътя продължавахме благополучно, но колкото наближавахме до Златица, толкова повече аз се безпокоех, като ме биеше съвестта едно от страх, друго от срам, понеже каймаканина добре ма знаеше и доста беше благороден, като аз отворих за пръв път панталонджийски дюкян в Пирдоп и съм зел доста пари от него, така също и от другите турски чиновници. Пирдоп от Златица е на разстояние 1/2 час и аз като имах интерес от Златица отивах много често, та можеше в някой ден да ми е скучно и да отивам два пъти.

Като ме закараха в Златишкия конак, веднага ми се изпречи Ибрахим чауш (тур., сержант), арнаутин (тур., албанец, лош човек), който в това време бе произведен милязимин. Той ми беше приятел от напреш (преди) и като ме поразгледа хубаво, каза: ”Терзи, добре дошъл, дойде ли в ръцете ни” и като хвана да се тупа в гърдите, каза: ”Я че те направа да ти течат червата из устата”. Отвърза ме сам и с няколко удара в тила ме закара при каймакамина.

Каймакамина изпърво не ма позна, защото освен че бех много просто предрешен, но и бех много почернел. Пита:”Кимдър бу”? /”Този кой е?”/ Арнаутина му отговори: „Бу бизъм терзи.”/”Това е шивачът ни.”/ Той пак попита: „Аил терзи бизъм макинанджи Захари?” /”Кой, нашия шивач на машина, Захари?”/. Каймакамина отначалото нищо не каза освен тези думи: „Машала, той е станал овчар, я му донесете една тояга да видим дали му прилича.” После стана и започна сериозно запитувание, като например, защо съм бегал от Пирдоп среднощ и защо съм отишел в Панагюрище, да бъда комита ли. При все, че аз се извинявах и инкярях (араб., инкяра – отричам), че не съм земал никакво участие във въстанието, като намирах причина, че немах достатъчно работа в Пирдоп и че по тази причина отидох в Панагюрище, за да търся повече работа. Той ми каза: ”Ти си шил на комитите дрехи.” Като ме пита за майка ми, къде съм я оставил, аз му разправих, че тя е в Мирково, за което каза, че ще изпрати нарочно сувария (перс.-тур., конен полицай, въоръжен конник) да узнае. Подир това той ма питаше: „Що лошо виде от нас и от дьовлета, дали не ти плащахме за работата ти, дали ти немахме чест, ами отиваш против дьовлета.” Аз като се мъчех да го уверя, че аз съм немал никакво известие за востанието и затова съм отишъл и че ако съм знаел, немаше да отида в такава бъркотия.

Всичко беше моето напразно, за което се мъчех за оправдание понеже каймакамина поиска в същото време архивите за истиндаците (араб.-тур., истиндак – разпит, следствие), в които прочете следованието на поп Христоско от Петрич и на техния учител Илия, които беха заловени преди няколко дни и беха изпратени в София. Каймакамина, като заинтересуван, питал ги за мен и те са му разказали всичко що е било напоследък. Каймакамина без да продължава повече, каза на арнаутина да ма затвори и утре да ма пратат в София.

Когато слизахме от мердевена (тур., подвижна стълба) той говореше много разпалено: „Аз – казва – сам ще го беса, сам ще го заколя.” Докато ме затворят изядох няколко ритници и утилници (диал., удари в тила). В затвора немаше никого, понеже предния ден са били откарани около 60 души в синджири за София. В същия ден наскоро докараха едного от село Коланларе (дн. село Чавдар, Софийско), един прост овчар, който носеше сам в една торба няколко овчарски ножеве и един пищов капсулия. Милязимина Ибрахим арнаут го стисна за гушата, събори го и го рита в гърдите с чизми и с колената доколкото си може и го откара на истиндак. В същий този ден докараха от Петрич още четирима вързани, които ги проснаха насред двора на полицията и такова биене претърпеха, което даже человек и да не гледа с очите си. От биенето повръщаха кръв с пяна от устата си и са заборават. Като далдисат (тур., примирам) два-три пъти свещават ги с вода и пак ги бият. За малко време человек не може да ги познае. Биенето беше запретено от каймакамина само за лице, защото самите заптиета след като се уморят от биенето, казват: „Байкъм каймакам гюреджел апак.” /”Остави, каймакамина мина, ще ни види.”/ Понякога наедно се редат по 5-6 души да бият. В същото време докараха четирима въстаници от село Каменица, така също и с тях постъпиха така къде 11 часа вечерта по турски.

Туриха синджири на 9 души, между които имаше много юнаци хора, като например Нено Гугов и Лулчо Червенковский от Петрич. На синджира те бяха наредени един до друг, а единия край на синджира бе проврен на горната пръчка на железния прозорец, препасан на стената и заключен на вратата на клупа отвън нарочно. Като се редеха турците било чиновници, било вътре служащи или башибозуци, имаха го като свято нещо да хванат отвънка синджира и да сецат (диал., дърпам, тегля) доколкото си могат. Тези отвътре много страдаха, когато ги теглеха със синджира нависоко на горната пръчка на прозореца и стоеха само на пръстите си. На един от тези страдалци Лулчо Червенковски, като най-висок и едър мъж беше турнат най-напред на синджира, главата му се тресеше в железния прозорец. Той най-после се реши да умре и да не тегли повече мъки, сбра си колената и увисна на синджира на гушата и стоя не по-малко от 10 минути, само и само да се отърве от мъките. В същото време само аз бех вътре, който можеше да им помогне, като им подлагах под петите всичко що намерих вътре в затвора керемидки и парцали, като им събличах останалите на гърба им дрехи.

На другия ден сутринта ги откараха за София. Аз останах самичък в този затвор. През деня заминава покрай единия прозорец известната Димитра Теодова, която беше при каймакамина слугинка. В това време, в което можех да забележа много българска народност в нея и която тя много показа със своите дела като спаси много хора от затвора чрез каймакамина. Тази същата Димитра беше от Мирково, която ме е познавала и когато заминувала покрай прозореца на тюрмата (рус., затвор) са запре смело без да се застрашава от толкова много чиновници, които само очекваха в конака да докарат някого виновен или не и да му земат здравието. Аз като ъ казах с кръстосани ръце извътре, като ъ са молих като на Господ, че тя ми е баща, майка и сестра и от нея очаквах спасение. Тази решителна българка, като на инат на турците, които я гледаха много душмански (перс.-тур., вражески), проговори с усмивка: „Нека само някой да има късмет с пръст да та закачи, то аз ще го питам после колко пари чини” и добави: „Аз съм те измолила още кога ти не беше в ръцете им.” Това изказвание беше повече срещу Ибрахим арнаут, който го беше много яд на тази жена и който беше единственият, който най-много мъчеше българите в това време.

На другия ден докараха 6 души българи от Копривщица вързани на име: Дено Кацаров, Милю Никола Каленцов и брат му Симеон, Пондю Неделов, Тано Данчов и Черню Данчев. Двамата братя Милю и Симеон Каленцови бяха зели живо участие във въстанието в Копривщица и които беха присъствували при изколването на циганите в Копривщица, според както ми разправи по-малкия брат Симеон, след като се освободих и аз. Техния брат, средния Димитър, загина в четата на Христо Ботев и който е бил заедно с други осем момчета от Мирково, хванали позиция зад една скала над Враца и според както се научих отпосле, един от тях на име Черню Данчев сирака, след като го ранили, той е стрелял по турците ранен, като са му подавали пълнени пушки и е избил много турци.

Нас по-често хванаха да ни изкарват по работа, като да клецаме (диал., чукам) кафе и да метем по двора на конака. Един ден слушахме турците да разговарят, че заминали 700 души комити през Дунава откъде Влашко. Туй нещо немалко поразтревожи турците. На другия ден дохожда телеграма, че били 200 души и третия или четвъртия ден хванаха да говорят, че ги избили всичките. Наскоро един ден ни изкараха сичките от затвора, които бехме и ни подкараха доле в българската махала, до която има 1/2 час разстояние от конака. Там ни натовариха по 2 ягнета на себе си да носим, за което може да се каже, че майски ягнета, особено живи, много мъчно се носят, но що да прави человек като му играят по гърба прикладите. Вече стана явно, че Афъз паша ще дойде да събере оръжията от българското население в Златишката околия и затуй се справиха за да го посрещнат. В полицейския двор се накладоха 7-8 огъня на които, на всеки един, се печеха по две агнета. Вечерта пристигнаха стотина души конници и които ги разпоредиха по българските къщи и в полицията. На утрента отрано хванаха да пренасят оружия като кремиклии, двойки кубуре, ножове - където какви намерят.

Един ден, като че нарочно, дойде на пенджерата Ибрахим арнаут, който като се изправи, ми каза: ”Терзи бе, виждам че ти се съкълдиснува (араб.-тур., безпокоя) душата, да ти донеса нещо да ми ушиеш.”Аз му отговорих:”на драго сърце милязимино, каквото искаш ще ти ушия.” Подир малко време ми донесе eдно бело пъртено (диал., конопен) дебело парче за калцуни (ит.-гр., висока до коленете обувка от аба). Когато му поисках ножица и едно ножче, той каза, че не се позволява вътре в затвора да се внасят такива работи и заповяда на дежурния да ме отпусне от затвора, като ме въведе в кауша (тур., килия) при заптиетата. Аз тоя ден много се каях, че аз сам пожелах да влеза в кауша да шия, защото който от чиновниците дойде да пие кафе, знаеше вече как да ми се подиграва, а освен подиграванията и много ме шлапкаха по шията.

Когато се беха научили в Пирдоп, че са ме докарали в Златица, много хора ме беха съжалили, а мнозина треперели за да не би да предам некого. Аз нема да забравя тяхната чувствителност към мен, като ми пращаха пари чрез Павел Юнюв Кантарджи. Не ще и съмнение, че който от заптиетата ще ми ги донесе, ще ме земе половината, че и повече.

За да се възползва мелязимина от нас, той ни зема една сутрин рано, заедно с чирака ми Захария, на поп Неделю братчето, заведе ни у тях у дома му да шием, а вечер ни докарваше в затвора. У него, у дома му, всичките помещения беха пълни с плячка, като разни шаеци от Копривщица и от Панагюрище, котли, говеда, овци, кози и що ли не. Котлите беше ги натрупал на двора на една камара и аз много пъти съглеждах подписи: Десовци, Догановци и проч. Всичките му тавани на къщата беха пълни с пакети тютюн.

У Ибрахим милязимина ние работихме 8 дни и ушихме на всичките му деца по два ката дрехи. На вечерта срещу Петровден захвана един силен порой от 11 часа по турски, който кара близо 1 час. Светкавиците и гърмежите беха толкова силни, щото цялото здание се тресеше и като че ли светкавицата светка на земята. В това време каймакамина е питал Димитра: „Макинаджията (тур., шивач) не го виждам тия дни, ни за вода да го изкарват, ни по вън, къде ли е?” Тогава Димитра му разправила, че милязимина ни кара денем у дома си да му шием. Каймакамина се е много разлютил, че той ни употреблява без негово позволение и в същото време го повикал при него, като му говорил доста много, че теб не ти ли стига толкоз плячка що се награби, ами още и хората да ги употребляваш. В тази минута, той приказа да дойде и да ни пусне мен и чирака ми. Щом милязимина вече щеше да влезе при нас за да ни съобщи, каймакамина го повикал и му казал: „Утре сабале ги пусни ранко и нека си отидат у дома на Мирково.” Всичко ми е разказала Димитра, че ако ни пусне вече е 3 часа през нощта, немаме къде да отидем и някъде щяхме да пострадаме. Милязимина дохожда при нас и казва: „Терзи, дай си кръчмата. Каймакамина ви пусна и да благодариш на мене, че те измолих.” Сабалента дойде и казва: „Хайде, земете си пъртията (диал., багаж), но ще идете у дома да довършите, па после ще дойда да ви изпрата и да ви дам бакшиша.”

…В Мирково се крих по роднините 2 седмици и не смеех никъде да излезна. Един ден дохожда майка ми и ми казва, как отдавна ме търси селския кехая (перс.-тур., селски глашатай) по причина, че ме викал каймакамина по работа. Аз отидох у старея (диал., старейшина) Цвятко Лисов, влезнах в кафенето, поканиха ме да седна и ми заръчаха едно кафе. Същия турчин Ахмед Пеливан, който беше юзбашия на башибозуците и който беше най-много решил да ме опущи (диал., пускам), случката го накара да ми говори кротко, като ми казваше: „Терзи, ти си бил много късметлия, да благодариш на занаята си, че той те куртулиса (тур., отървавам) от въже. Каймакама заръча да си земеш макината (тур., машина, в случая шевна машина) и да отидеш там, че имал много работа, тъй като му е дошла фамилията от Цариград.”

Стареята се разпореди, като намери и кон, натоварихме макината и отидохме право при кмета, който ни определи една стая за работа. Там работихме 16 дни и бехме много благодарни особено от храната, която ни даваха. Последния ден каймакамина ни прати по неговото турче абер да му приготвим сметката, че ще дойде да ни плати. Подир малко дойде и ми каза: „Терзи, направи ли сметката?” Аз му отговорих: „Аллах бин, берекет вересън” /”Господ да ви дари с много изобилие.”/. Вие ми подарихте живота, затуй аз ви благодаря крайно и не искам нищо.” Той ми каза: „Не бива така, чекай да ви дам за арашлък” (тур., джобни пари) и извади от кесето 4 черечета (тур., пет гроша, една четвърт от бяло меджидие) от бяло меджидие и ни даде за арачлък (тур., джобни пари).

Като бех натоварил макината на един циганин, виде ни пак мюдюрина, който ни заведе у тях и работихме 3 дни и ни заплати 6 бели меджидии. Мнозина вече от турските чиновници ме спираха за да остана там и да отворя дюкян, но за не желаех да остана там, като желанието ми беше повече за София, за да се видя с брат ми, ако е жив и здрав, защото там се говореше за софийския владика, че го убили, че го обесили и незнам що. Не в продължително време пристигна в Мирково Димитър Житаря Пазарджиклията, който ми донесе от брат ми Стефан писмо и го задължил да ме заведе в София. Когато тръгнахме за София, Димитър Житаря ме въоружи с пушка на рамо и като минахме на пук на турците през турската махала.

(Със съкращения)

Преписал: Борис Николов