ИМАШЕ И МНОГО РАДОСТ

Леля ни Вера беше изключителен човек. Родена през 1913 година в София, тя живя до 93-годишна възраст. Само мога да си представя на колко много исторически събития в рамките на един човешки живот е била свидетел.

 Завършила e романска филология в Софийския университет. Става самарянка в санаториум за гръдно болни деца във Владая. А по време на Отечествената война се записва доброволка и като милосърдна сестра заедно с въздушния отряд на „орляците” стига чак до Унгария.

Спомням си как години наред очакваше с вълнение ежегодните срещи на ветераните-летци от Втората световна война. Кой знае дали има още останал някой жив от тях? Нейна снимка във военна униформа може да бъде видяна и днес в една от витрините на Националния военноисторически музей в София.

 След войната, леля Вера се записва да учи сценография в Художествената академия в курса на професор Георги Кракашев. С него обаче има проблеми, заради авангардните сценографски решения на брат си Петър Гачев.

 По-възрастна от своите колеги, тя се грижи за тях и им помага с каквото може да оцелеят през тези гладни години. Спомням си с каква обич се отнасяха към нея бившите ъ състуденти, вече известни художници.

По-късно тя става един от най-добрите преподаватели по рисуване, създава своя школа, през която минават поколения ученици. Вече станали големи хора, те не пропускаха да изразят възхищението си от нея. Леля ми Вера беше опора на всички, които имаха нужда от помощ.

Съжалявам, че не започнах да пиша, докато беше жива. Тя бе енциклопедията на рода ни. Често ме викаше да ми разказва, но аз все нямах време. Какво да се прави, тогава дори и през ум не ми е минавало, че ще се занимавам с писане на книга. Но пък съм запазил ръкопис, който предлагам на вашето внимание.

 Брацигово е родният край на баща ми. Той много се гордееше с неговата история. Обичаше го и беше много привързан, може би защото повечето от неговите близки бяха още живи и здрави. Те бяха петима братя и три сестри.: Михаил, Константин, Иван, Димитър и Петър и сестрите Василка, Софка и Дафинка. В годините 1921-а, 22-а и 23-а, в които посещавахме Брацигово, братовите и сестрините му деца бяха вече израснали. Някои дори бяха вече женени и имаха деца, други следваха, трети бяха вече завършили висшето си образование.

Представляваха един букет от духовно израснали младежи, отличаващи се с голяма интелигентност, наследници на бунтовния дух на въстаническо Брацигово.

Дълбоката обич и привързаност между братята и сестрите се беше преляла и у младото поколение. Наред с нраствените си устои отличаваха се и със свежия, лек хумор, така характерен за Гачевия род.

Притегателна сила на Брацигово беше и Атолук^2/- примитивно летовище всред Родопите, състоящо се от обикновени дървени бараки, малко на брой. Може би това бе причината слънчевите поляни, оградени от борови гори, да изглеждат безкрайно големи. Атoлук се отличаваше с прекрасния си укрепителен въздух, особено полезен за белодробно болните. По това време в Брацигово, гладно и недохранено, „жълтата гостенка” се ширеше и взимаше своите жертви в почти всяко семейство.

Тук, в Атoлук, лятно време се събираха и много от разпръснатите из страната брациговци. И ние летувахме на това място в годините 1921-a, 22-a и 23-a. Голяма радост за нас, децата - брат ми Петър и аз, бе това пътуване. Приготвяха се денкове със завивки, сандъчета и кошници с хранителни продукти. Цял панаир бе тръгването ни от София. Яйовете на файтона приклекваха от безбройния багаж и пътници. Пътувахме с влак до Сарамбей (дн. Септември). Оттам с каруца с чергило до Брацигово. Нещо като цигански катун. Заливахме се от смях, толкова беше весело друсането с каруцата. Обикновено отсядахме в чичо Динчовата къща – голяма, двуетажна, новопостроена, с хубав двор с асма и много, много цветя.

Но притегателната сила на старата Гачева къща, в която живееше чичо Ванчо, беше особено голяма. Макар и деца, ние с брат ми усещахме красотата на старата възрожденска сграда. Стръмната дървена стълба, обширният чардак, стаята с долапите, в които се криехме. Стаята с оджака, в която влизахме, за да видим „накъде тече огънят” и излизахме мърляви като вампири. Върхът за нас беше ергенската стая - ъглова, няколко стъпала по-нависоко, с прозорци от всички страни. От нея се откриваше чудесна гледка към балкана. Нещо като наблюдателница. Тук бе етажерката с многото книги, флейтата на бате Митко, този невиждан за нас дотогава инструмент. Тук живееха батьовците Георги и Митко и за нас бе голяма привилегия да влезем там. Ставахме толкова кротки, че чак дъхът ни спираше. Чувствахме особения дух, който цареше в чичо Ванчовия дом.

 У дома в София бяха живяли като ученици и студенти братовчедите Щерю бат’ Линчов и Георги бат’ Ванчов – Гошо. И сега двете етърви се надпреварваха колко по-добре да посрещнат девер Митко със семейството му. Не беше само формалната благодарност, това бе едно дълбоко уважение, което изпитваха към баща ми. Човек благороден, с благ характер и високи морални устои, той беше и щеше да им бъде опора и занапред в бурните дни, които настъпваха.

В дъното на чардака имаша дълъг миндерлък, на който сядаха старейшините на рода: братята Михаил, Костадин, Иван и баща ми Димитър. Чанка (диал., стрина) Мария щъкаше около тях и мърмореше загрижено, когато започнеха да бистрят политиката. Децата на тримата ми чичовци бяха комунисти, които активно се включваха в събитията. През 1920 година в Брацигово, от Ликомановата къща беше откраднато оръжие. Обвинени бяха комунистите. Беше заведено дело. Един от организаторите на кражбата беше и Георги. Обиски, арести, той бе вече набелязан като опасен враг. Под въпрос беше дали наесен щяха да назначат Велика като учителка заради прогресивните ъ идеи. Митко, в най-опасната възраст, когато чувствата надделяват над разума, вече имаше неприятности с властта.

Чичо Ванчо, дългогодишен и уважаван учител, бе посъветван да си даде оставката. Дъщеря им Руска беше студентка в Консерваторията в София. Чанка от сутрин до вечер превиваше гръб ту на нивата, ту на разбоя, за да свърже двата края.

На чичо Линчо сега най-голямата грижа беше Щерю: военнопленник при французите по време на войната, той се завръща изтощен, едва завършил висшето си образование става съдия, но се разболява от туберкулоза и състоянието му вдъхва много сериозни опасения.

Любимата дъщеря на чичо Михалаки Дафинка, млада учителка, също беше болна от туберколоза и трябваше да отиде в санаториум, а синът му Димитър, когото с такава мъка издържаше в Германия да следва за инженер, увлечен в прогресивните идеи, искаше да напусне следването.

На баща ми като държавен адвокат бе възложено да води делата срещу незаконно забогателите по време на войната – Рачо Петров и Тантилов.

През 1921-а, 22-а, и 23-а година на редовната среща на четиримата братя косите на чичо Ванчо ставаха все по- бели, чичо Линчо бе все по-слаб, чичо Михалаки –

по-смален, а татко - по-угрижен.

Какво особено обаяние се излъчваше от чичо Ванчо, каква богата душевност, каква нежна, артистична душа и в същото време какъв бунтарски дух притежаваше той! Колко гальовен можеше да бъде с нас, неговите племенници…

За неговите артистични заложби говореха много. Той беше и един от първите артисти - основатели на пловдивския театър, където играл заедно с вуйчо си Димитър Главинов в главните роли. Колко жестоко го потъпка животът, за да го сломи накрая със смъртта на сина му Георги.

Богатата кореспонденция между него и баща ми дава представа за тежкия житейски път на чичо Ванчо. Когато след Освобождението семейството на дядо Гачо, вече болен от изживяните събития и с четири малки деца, изпада в нищета, върху невръстния Иван падат всичките надежди. Той трябвало да напусне училище и да започне работа. Колко ли тежко му е било, как е изживял унижението синът на Гачо Янъков да отиде чирак в чужд дом?

Цялото семейство го изпратило да чиракува с плач, все едно, че изпращат мъртвец, пише татко в спомените си.

Скоро обаче той се връща с вестник в ръка, където се съобщава, че владиката от Пловдив отпуска стипендии за ученолюбиви деца да следват в гимназията. Двамата му братя, Костадин и Михалаки, го отвеждат в Пловдив и уреждат въпроса благополучно. Скоро той става един от най-силните и изявени ученици и завършва с отличие.

Ето едно писмо от чичо Ванчо до баща ми, изпратено на 3 ХІ 1903 г. от Пещера:

Митко,

Аз вече окончателно се установих тук с дечурлигата. Аз съм много доволен от живота в Пещера и с особена енергия работя в училището. При разпределението ни се падна френски за всички класове, тъй като от всички другари, на брой шест души, само аз изглежда да разбирам по-добре френски език. Седмичните часове са всичко 17, от които 12 по френски и 5 по български език.

Както виждаш, през годината ще имам повече работа с френски и затова ми трябва и повече да се занимавам по него.

Аз си набавих някои книги за прочит, но ще имам нужда от още някои други, затова те моля да ми купиш от Пловдив каквото намериш за добре. Особено по история, най-много за френската революция.

Колко много това писмо говори за неговата добросъвестна работа като учител, за любознателността му, за желанието му да се усъвършенства.

Голяма притегателна сила в ергенската стая бяха двата тома за Великата френска революция, които татко беше донесъл от Франция, където е следвал право и се завръща надъхан с идеите ъ.

Голямо удоволствие за мен бе, когато бате Георги ме вземеше на коленете си и разтваряше книгата там, където му посочвах с пръстче, и го карах да ми чете. А той се смееше, смееше се от сърце. За мен прочетените думи бяха непонятни, но удоволствието бе огромно.

Затова пък с брат ми Петър, по-голям от мен с три години, говореше сериозно. Споменаваше Левски, Васил Петлешков. За мен името „Петлешков” бе свързано с леля Цилка Петлешкова, която много обичах и която много ме глезеше. Тя бе първа братовчедка на баща ми.

Между брат ми Петър и бате Георги съществуваше някакво разбирателство. Говореха си като равни. Дните, които бате Георги прекара у дома ни около атентата в църквата Св. Неделя, като че ли още повече ги бяха сближили. Разменяха си нещо тихо, брат ми ходеше да му купува цигари в кутии по сто къса, тогава имаше такива, докладваше му нещо пак тихо, а на мен за награда, заради любопитството ми, даваше празната кутия да прибирам парцалчетата си.

Традицията френският език да бъде предпочитан в рода ни водеше началото си от дядо Гачо, който на времето си, в турско, знаел френски и имал преписана на ръка френска граматика.

Писмата между баща ми и чичо Иван дават възможност да се проследи колко тежка е била съдбата на този така богато надарен човек и как животът го притиска от година на година, без да му даде възможност малко да си отдъхне.

 Пещера, 1904 година:

Митко, ако бяхме получили заплатата за месец март, както е разпоредено от властите, мислех да отида в Пловдив и да направя няколко покупки за мен и децата, обаче изглежда, че не ще взема пари за Великден, па ако вземем, може би по-късно, къде сряда или четвъртък. Затова отказах се от това си намерение.

Ти вече сигурно се сещаш какво искам да ти кажа. Купуване на някои армагани. Бях решил поне този Великден да не те безпокоя и то по известни съображения. Сещаш се може би...

Научих се, че от някое време насам си се обърнал цял на дядо Мадлен (герой от „Клетниците” на Виктор Юго). Добродеяния и благодеяния, т.е. чин благодетел към всички роднини. Ти си се обърнал на една прицелна точка, към която се стреляло от всички страни: от Бургас, от София, от Пловдив, Пазарджик, Пещера и от много други може би места, имената на които не зная. Господ и Светата Майка Богородица да ти е на помощ. Да ти дава Господ здраве и живот, да траеш и с всички сили, геройски да посрещаш изстрелите, отправени към теб.

Предвид на това, аз ще ти пусна една малка стрелица. Както знаеш, тук в Пещера, вънкашнина (остар., външност) да се носим по-облечено. И действително малко-много се поочовечихме, обаче има още кусури. Мария има още нужда от една перелина – това е всичкото главоболие. И разбира се, ако си лесен, ако не си атакуван от много места, ако не си обременен от много стрели, остави, можем да минем и без нея сега. Ако имаш възможност да купиш, гледай да е скромна, не много дълга и на цвят черна. Научих, че бате Михалаки прави големи, неописуеми, непредсказуеми приготовления да те посрещне за предстоящите празници. Това се отнася и до мене, разбира се, защото поканата получих чрез Кълвача.

 С поздрави

 Иван

Колко много спотаена болка, как ентусиазмът от първото писмо преди година е отстъпил място на безпокойството за прехраната. Колко много хумор, през сълзи, но със запазено чувство за достойнство, даже в молбата към любимия брат. Радостта, че въпреки всичко братята ще бъдат отново заедно.

 Брацигово, 9. ІІІ. 1920 г.

 

Драги Митко,

Няма да ти обяснявам как прекарвахме и прекарваме от миналата есен до днес. Живот тежък и непоносим. Стачката още повече увеличи душевните ни терзания. Никога по грозни и по-мъчителни минути от живота си не сме прекарвали. Подложени сме на грозен терор и този терор терзае душите и нервите ни. Дори когато ставаха епичните сражения на Каймакчалан, при завоя на Черна, където Георги падна тежко ранен, бяхме по-спокойни, по-примирени със съдбата си, отколкото сега. Няма ли това нещастно отечество да влезе в руслото на нормалния си живот? Скъпотията от ден на ден лудо се повдига, души живота ни и трови нервите ни.

При ограничените ни доходи – 320 лева пенсия, от които отделяме за издръжката на Митко, ние сме принудени да вегетираме, да прекарваме чисто отшелнически живот. А това не може дълго време да продължава. Ще трябва да се увеличат ресурсите. Подадох заявление да бъда назначен за учител на вакантно място в Брацигово, обаче изглежда надеждата е малка да успее, защото, ако не аз лично, то къщата е молепсана от болшевизъм. Тъй, че ще трябва да се търси друг източник на доходи...

 

 

По-нататък в писмото чичо Ванчо прави проект за търговия със свине, но тъй като трябва капитал, моли баща ми да апелира към най-малкия брат Петър - лекар в Харманли, да му помогне. Естествено от това начинание нищо не излиза по простата причина, че никой от Гачевия род не е проявявал търговски качества.

 17. 10. 1924 г.

 

Драги Митко,

Преди два-три дни четох, мисля в „Епоха”, че предстои назначение на някаква си комисия на Народното Просвещение, която щяла да се занимае по уволнението на набедени комунисти да им се възстановят правата. Лика писа, че за тях щяло да мине анкета и понеже през всичкото време в Плевен е била с безукорно поведение, надява се да ъ възстановят правата. Аз не зная как стои тази работа, но допускам назначената комисия да засяга и Ликиния въпрос. Ако е така, разбира се, ти това ще провериш и ще направиш известно давление пред комисията, за да се върнат Ликините права. Ти там все трябва да имаш някой познат или приятел.

 

Аз мислех тази година да учителствувам и после да напусна, обаче „нашите добри хора” ме заставиха да напусна и да си дам оставката. И аз това сторих за доброто на училището, за доброто на просветата...

Но засега веселието на чардака е в разгара си, всички деца на чичо Ванчо са тук. Идват роднини, братовчеди, не стихва смехът. Пеят се романси, декламират се стихотворения, свири се на китара.

Никога не бях виждала татко така весел и доволен, както в това родово обкръжение. Дори и той започна да приглася. Някога баща му, дядо Гачо, имал много хубав глас и пеел в черквата с много хубава акустика. По-късно се разбра, че това се е дължало на стомничките, вградени в мазилката на балкона.

Чанка Мария беше много гостоприемна и ни глезеше, както може. От потайни места вадеше разни лакомства, орешки, сушени ошавки. С нетърпение чакахме слагането на масата. Пристигаха чудно хубавите пълнени чушки, сладък сутляш, за които още от София си точехме зъбите.

Чичо Ванчо винаги ме привличаше и респектираше с осанката си и с красивата си глава. Побелял, но с ясен, стрелкащ профил. Сега, когото пред мен е груповият портрет на учениците – брациговци, направен през 1881 година в Пловдив, виждам колко много се е отличавал от другите. Обичахме да сме около него.

От него получихме и най-утвърдителната присъда. На чардака бяхме чичо Ванчо, татко Митко, братовчедът Митко, брат ми Петър и аз. Чичо Ванчо ни повика от двете си страни, потупа ни по гърба, погали ни по главичките и без да се разбере към кой от Митковците се обръщаше, каза: „Какво ще кажеш, Митко, Гачево дете. А?” В миг огледах тримата мъже пред мен: стабилна, горда осанка, красив овал на лицата, светли очи от синьо до зелено, мургав цвят на кожата. Косата на Митко гарвановочерна, настръхналите и вече прошарени коси на двамата братя. Красавци! Значи и ние с брат ми сме такива, като тях! После чичо добави тихо: „Какви са умни, дано бъдат послушни и да не ти създават грижи.” Тишината, която последва, означаваше, че това се отнасяше за някой от присъстващите. Значи, бате Митко.

Татко много обичаше бате Митко. Не само защото носеше неговото име, а и защото у него може би чувстваше онази непокорна главинова кръв, която напуснала родните си места някъде далече край Костур, за да не се откаже от вярата си и да се потурчи. Може би и заради това, че бе потомък на онези левенти, прадеди от Търновград, които отмъстили за поруганата чест на сестра си в онези далечни времена и се заселили на Мърдовите ниви - горе високо в балкана, където намерили красавиците, с които създали това бурно и непреклонно поколение.

Митко обичаше да разпитва баща ми за историята на старата къща, за дюкяна, където турците са щяли да убият дядо Гачо, за тавана, където са се скрили двамата братя Михалаки и Костадин и откъдето се хвърлили върху турците, когато се опитали да се гаврят със сестра им Василка, рядка по красота, за мазето, където е било скрито оръжието на въстаниците. При тези разкази къщата оживяваше в нашето съзнание и ставаше все по-тайнствена.

Едва дошъл в Атолук, Митко организира екскурзия до Куртлужда, близък връх в Родопите. Рано сутринта групата беше събрана на поляната. Всички носеха кошници, канчета за боровинки и малини. Ние, децата, се гонехме и тичахме развеселени от предстоящата разходка, където можехме да срещнем дори мечка.

Бате Митко поведе дружината. Ходеше бързо и леко, като че летеше. Дори ние, децата не можехме да го стигнем. Скоро дружината беше обхваната от неговия възторг пред природата. Търсехме най-високата и красива елха, броехме притичващите катерички, гонехме пеперудите, озъртахме се да видим мечката. Като че ли и възрастните се бяха вдетенили. Застанал зад висок бор, някой надаваше рев като мечка. Къде на шега, къде наистина, мнозина от нас се изплашиха истински.

Доволни, но и много уморени от пътя, се прибрахме чак вечерта.

Вечер около огньовете ставаха истински представления. Играеха се хора. Любима песен беше „Запали джика калище, запали джика калище”. Може би това не са истинските думи, но така съм ги запомнила. Казваха се стихотворения, пееха се песни, а огънят пращеше и се извисяваше високо-високо и хиляди светулки литваха от разгорещената жарава.

През летуването ни през 1921 година татко беше построил една голяма барака. Казваха я Гачевата барака. Една трета от нея бе за нашето семейство, останалата част беше за братовчедите, с които искаше заедно да прекара лятото. За нашата част се влизаше от тясната страна, а за младежката - от широката, която гледаше към поляната.

Пред всяко отделение имаше сенник и скована от дъски маса с пейки. Младежката маса беше дълга. Но колкото и дълга да беше, никога не стигаше. Пейките бяха винаги къси, защото непрекъснато идваха роднини и приятели. Постоянно имаше оживени разговори, спорове, смехове и закачки.

Постоянни обитатели на младежката част от бараката бяха четирите деца на чичо Ванчо: Велика, Георги, Руска и Митко, трите дъщери на сестрaтa на татко София: Ванка, Анка и Верка, както и леля Дафина Главинова, братовчедка на татко. Винаги имаше по един-двама, а понякога и повече гости, които бяха посрещани много сърдечно и всякога имаше място за тях както на масата, така и на одъра.

Мама я обичаха всички роднини, особено младежта. Тя беше на възрастта на по-младите ми братовчедки. Млада, весела и красива, с очарователен характер, учителка, актриса в театралната група на Сърчаджиев в Кюстендил… Въобще, имала е подготовката да се чувства добре в новата роднинска Гачевска среда. Често ставаше довереница на младежките вълнения. Една вечер я чух да плаче. Чух я да повтаря: „Защо, Господи, това е толкова жестоко, толкова жестоко!” Притиснах се до нея, тя ме прегърна силно и дълбоко въздъхна. Спомних си за разходката през деня. Беше прегърнала Щерю, който живя девет години у дома като ученик и студент - красив, кротък и благ. Обичаше го като дете. През войната бил пленник при французите, завърнал се оттам с туберкулоза, получил я от изтощение, тук в Атолук бе дошъл заради оздравителния климат.

Дафинка бе най–ефирното същество, което бях виждала. Не можех да ъ се нагледам с това тихо обожание, което малките изпитват пред красотата. Ту весела и засмяна, ту тъжна с плувнали в сълзи очи. Тъжна, безкрайно много тъжна.

Кака Дафинка ме хвана с топлата си, пареща ръка и като че ли пееше, каза: „Когато един ден отново ще дойдете тук, твоите любимци - Щерю и аз, скъпа чанке, няма да ги има.” Разбрах защо мама така горчиво плачеше. Плачеше за тяхната неизживяна младост, за тайната любов на Дафинка към Христо Дамянов, когото наричаше Чарът.

Един ден на разходка Дафинка беше загубила едната си обеца и беше много огорчена. „Ако Верчето я намери, аз ще оздравея, чанке.” Цял ден чоплих тревата и наистина я намерих, но с това нищо не можах да помогна. Скоро „жълтата гостенка” я отнесе...

Тези двама наши любими братовчеди бяха неотлъчни от компанията, но имаха своите отделни палатки поради здравословното им състояние. Дафинка често пееше с медения си, сладък глас, а Щерю с шегите си създаваше весело настроение.

Гачевата барака беше построена на най-високото място на поляната, непосредствено до гората и оттам, като от наблюдателница, се виждаше всичко, което ставаше на долната, централната поляна: кой пристига, кой заминава, ще има ли вечерта огън, кои тръгват на екскузия сутринта. Обичахме много вечер, когато се прибирахме от огъня, където ние, децата, бяхме играли до насита, а възрастните се бяха събрали и разменили по някоя новина и традиционното хоро, да сядаме на пейката и да гледаме догарящия огън. Някой от братовчедите тихо запяваше, другите се присъединяваха. Често подрънкваше китарата или се разнасяха омайните звуци на флейтата. Тихо, тихо и безкрайно приятно.

Долу някой разравяше огъня и безброй светулки политаха нагоре. Когато луната изгряваше какви незабравими разходки правихме до Въртележките поляни! И пак песни, звън на китари, смехове. Като под команда всички замълчавахме, за да чуем как елхите разговаряха.

Чудни бяха вечерите, когато Митко и леля Дафинка свиреха на флейта. Като сега я виждам като стройна гръцка колона на фона на тъмната гора да изтръгва чудни мелодии. А дните принадлежаха на кака Лика и на нейната китара.

Смеховете и закачките избухваха отново, когато братовчедите се прибираха да спят. Всяка вечер се повтаряше едно и също представление. В средата на одъра от дъските се беше получил ръб, който въпреки сламениците се усещаше не много приятно. Ние, децата, естествено го бяхме проверили. Всеки избягваше да бъде жертвата. Обикновено се обособяваха два лагера. Единият на леля Совкините дъщери, а другият - на чичо Ванчовата челяд. Лобното място с удоволствие се предоставяше на леля Дафинка, която с право се възмущаваше от семейния егоизъм: „НИЙ не можем, а аз мога, нали?”

Естествено, това беше нарочно, за да има нов повод за смях и закачки. Бате Георги се опитваше да омиротвори атмосферата, а на Митар му беше много весело, като буря се чуваше неговият висок смях. Докато татко не се скараше, и тогава настъпваше тишина.

Още едно събитие през 1921 г. остави неизлечими спомени у мен. На леля Дафинка ъ се бяха прияли мекици. Това означаваше, че трябва да се набавят продукти: брашно, мая, мазнина, което на балкана бе цял подвиг. Лятото вече минаваше, имаше опасност великото събитие да не се състои. Това даваше нов повод на братовчедите да я закачат, че вече време не остава. Ще ъ се откъсне ли от сърцето и тях да почерпи?

Най-после дългоочакваният ден настъпи. Ритуалът щеше да се състои на нашето огнище, над което имаше сенник с вече изсъхнали борови клони. Ние, децата, с нетърпение чакахме какво ще стане. Изведнъж пламнаха съчките, които бяха около огнището. Започна да гори и сенникът. Викове, крясъци, дим, пламъци, миризма на горяща мазнина! Настъпи страшна паника.

Изведнъж бате Георги грабна секирата и започна да събаря сенника. Накара другите с разни черги и одеала да покрият и задушат огъня. Добре, че и този ден на младежката маса имаше посетители. Мама цялата трепереше от вълнение и повтаряше непрекъснато: „Ти спаси гората на Атолук, ти наистина си герой! Не случайно си получил орден за храброст през войната.”

След този случай с други очи започнах да гледам на бате Георги. От добрия, ласкав батко той се превърна в голям герой. Беше ме потресла неговата смелост и разпоредителност. Ходех подир него като опашка. Той се обръщаше, засмиваше се и ми подаваше ръка: „Хайде, Финес, да вървим из широкия свят.”

Много ми беше странно това обръщение, но и много ми харесваше, защото никое дете нямаше такова име. По-късно майка ми ми обясни откъде идваше то. Когато съм се родила, бате Георги много обичал да ме наблюдава в количката. Един ден той викнал на мама: „Чанке, виж какъв финес притежава това малко създание!” Оттогава, когато беше в добро настроение, или аз бях нещо тъжна, той ме приласкаваше, като ме наричаше нежно „Финес”.

За мен шест-годишната, Атолук беше нов, прекрасен рай, в който всеки ден нещо ново се случваше.

Най-приятно за нас, децата беше, когато бате Митко ни повеждаше на „бой”, като правеше гласа си на йерихонска тръба. Това означаваше, че започваше настъпление в гората за събиране на дърва и съчки за вечерния огън. Когато той подемеше акцията, натрупваше се най-висока камара, а това означаваше, че вечерта ще има голяма веселба.

Обикновено отивахме в Атолук към Петровден, на 12-и юли. Следваше няколкодневен престой в Брацигово за попълване на хранителните запаси и набавяне на прочутите „ямболии” - тежки вълнени завивки за студените балкански вечери, толкова тежки, че не можеше да се помръднеш под тях.

Самото пътуване беше придружено с разни вълнуващи събития: тържественото ни изпращане, нощното принудително преспиване заради чувала с брашно, който недобре завързан, изпадна от каруцата. Търсенето му със свещи, блещукащи като светулки… Или самата каруца с целия багаж за малко не се обърнала при един завой в дълбокото дере на река Пиздица. Обикновено там бе и една от спирките за отмора на животните. На това място обядвахме. Никога не съм пила толкова студена вода, чак зъбите ми скърцаха. Много бяха и другите подобни случки, за които се говореше после цяла година, което подсилваше нашето желание да видим отново нашия любим Атолук, където на воля се наигравахме.

Завеждаше ни татко. Постояваше малко, после се връщаше на работа и през септември идваше да ни прибере от Брацигово.

Връщахме се от балкана около Богородица, 28 август. Тогава обикновено застудяваше, заваляваше и бараките протичаха. Огнището не можеше да се запали и продуктите бяха на привършване. Често падаше гъста мъгла, която изолираше бараките една от друга. Мама изпадаше в паника, защото почиващите започваха едни след други да слизат. Тя сама трябваше да стяга багажа, да намери каруца.

А за нас тогава настъпваха едни от най-хубавите дни. Суматохата много ни допадаше, а контролът намаляваше. Мъглата с нож да я режеш. Бате Митко организираше различни игри. Ту бяхме изгубени параходи в мъглата, той имаше един фенер, който размахваше като фар, който отвреме-навреме бучеше. Това беше неговият глас, който непрекъснато се местеше и ние се мъчехме да го открием. Или бяхме някакви невиждани същества, които се появяваха и изчезваха, правейки различни смешни движения. Мъглата ту ни покриваше, ту се разсейваше и ни откриваше на различни места. Тези игри бяха съпроводени с доста смях и вълнения. Мама се сърдеше и се караше на Митко, а на него му беше много весело: „Чанке, черен гологан не се губи!” А ние от лятното слънце се връщахме в София черни като циганчета.

През 1922 година бараката беше предоставена на братовчедите, а ние имахме нова колиба по-долу. Това не ми беше присърце. Контактът с тази така жизнена и интересна компания не беше вече така целодневен.

Много ме забавляваше това, че на тръгване мама нашари всички дъски с Д. Гач. Стана нещо като фриз, украса на бараката. Когато обаче през 1923 година отидохме отново на Атолук, нямаше и следа от бараката. Много от дъските с надписа откривахме по различните колиби, по покривите, по пейките. Вината обаче беше наша, защото мама бе казала, че от догодина няма повече да ходим в Атолук.

Поради тази причина, когато през 23-та година отидохме отново, първите дни ни приюти леля Ана Бъчварова. Тук беше много интересно, защото бе друг център, на друг брациговски род.

Родителите ми имаха време да изберат много хубаво място за новата колиба. Имаше хубав изглед към долната поляна. Изравни се голяма площадка. Направи се хубава дълга маса с пейки и хубав, дебел и висок сенник. Новата барака имаше много добро стратегическо положение. Беше на пътя за „Въртележките” - поляните, на които се ходеше следобед на разходка. Имаше и големи камъни, покрити с дебел мъх. Изкачвахме се на тях да гледаме морето. Дали това синьо бе Бяло море, или ведрото синьо планинско небе и до днес не знам. Но тогава като големите и аз се силех да го видя и във фантазията си почти го бях видяла.

Когато ставахме от следобедната почивка, масата беше вече покрита с филии, намазани с мед и масло. Голям лукс! Бързо наваляваха братовчедите, грабваха по една филия и въоръжени с дълги тояги, такава беше модата тогава, отиваха на въртележките. Бяха кръстили бараката ни „вила филия”. Татко не можеше да се нарадва на този толкова весела и жизнена компания.

През 1923 година бях вече доста пораснала. Не толкова физически, колкото малкото глезено детенце вече с по- други очи гледаше на нещата. По-често се заслушвах в разговорите на батковците и каките. Събрани следобяд или вечер на дългата чичомиткова маса, водеха оживени разговори. Тана се приближаваше до мама и казваше: „Пак се събираха.” Нещо ново и неразбрано от мен. Но избухналите смехове, закачки и песни, отново ми връщаха доброто настроение и аз се вмъквах между тях.

В Брацигово чичовците отново бяха насядали на миндерлъка, но като че ли всичко бе по-друго. Може би по-тихо и по-тъжно. Чанка пак така пъргаво шеташе, но някаква печел се четеше в очите ъ.

Писмото на чичо Ванчо от 1920 г. разкриваше колко тежко е било всъщност тяхното материално и обществено положение.

Угроза бе надвиснала върху старата Гачева къща. Всички с умиление говореха за „милия бат’ Ванчо” и неговата грижа около децата, на които геройски иска да даде висше образование. Даже и кредитът при бакалина вече му бил спрян. Когато се върнахме последната година в Брацигово, и мама отведнъж остана без средства. Бате Георги я заведе да вземе на кредит провизии, докато татко дойде. Бакалинът, макар че познаваше татко и знаеше, че е платежоспособен, ъ отказа, да не би тя да го прави, за да помогне на даскал Ивановото семейство.

Един следобед на 23-та година Тана притича при мама и нещо оживено ъ заразправя. Видяла някакъв мъж под една елха, приютен под клоните, като в палатка, да пъшка. Мама я изпрати да повика бате Георги. Отидоха тримата и доведоха младежа, който имаше висока температура и беше почти в безсъзнание. Мама започна да го лекува. Нас, децата, ни изпратиха в старата колиба, като бате Георги ни закле на никого нищо да не казваме. Толкова стриктно изпълнявахме нареждането, че даже на братовчедите си не казахме нищо.

Когато през 1931 година бяхме отново в Атолук, брат ми Петър се разболя тежко. Притече ни се на помощ един непознат мъж, който като чул, че има болен в нашата колиба, донесе аспирин, намери доктор, каруца, за да го свалим в Брацигово. Когато мама го попита на кого да благодарим, той ъ каза, че е същият този младеж, който тогава имал неприятности с властта във връзка със събитията през двадесета година. Че никога няма да забрави доброто, което му е направила и че не е мислел, че някога ще може да се отплати.

Имаше и весели моменти. Както казах, вечер много често братовчедите ни гостуваха, рецитираха, пееха. Тогава на мода беше песен, от която за съжаление си спомням само няколко стиха: „болен лежи млад овчарин, болен лежи, болен лежи, болен, та неволен. Неговата стара майка ...”

Песента свързвах с бате Щерю и винаги горчиво се разплаквах. Питаха ме защо толкова много ме разстройва тази песен, но аз на никого не казвах, дори и на майка си, да не би да спрат да я пеят.

Най-интересното събитие от това време бе идването на група турци, които разпънаха голяма, луксозна палатка долу на поляната. Говореше се, че в нея лежал синът на някакъв богат бей, който бил болен от туберкулоза, дошъл с надеждата, че лечителният въздух на Атолук ще му помогне. Представляваше много интересна гледка, но на нас, децата ни бе забранено да се приближаваме. Вечер беше още по-интересно, когато около техния огън засновеха тъмни сенки и започнеха да свирят турски маанета.

В една такава вечер, в разгара на приказките, смеховете и закачките, бате Георги скокна, затича се към близкия голям камък, наведе се и започна нещо усилено да приказва на чужд език.

Изведнъж бате Георги поиска да му донесат стомна с вода, ако може да е по-голяма. Със замах той лисна водата. Зад камъка изскочи един младеж, облечен в турски дрехи. Обяснил на бате Георги, че му станало лошо, затова полегнал зад камъка. Студената вода го бързо излекува. Инцидентът беше приключен без повторение. Младежът просто искал да се полюбува на българските красиви девойки.

Трябва да кажа, че Гачевите момичета бяха наистина красавици. Не че другите девойки им отстъпваха. Самата младост беше красива.

Бате Георги и този път беше за мен безстрашния герой. Мама се скара на Георги, че е така непредпазлив, защото можеше турчинът да има нож и да стане някакво нещастие, каквото наистина по-късно стана.

Тази година беше забележителна и с това, че в Атолук беше построен театър. Почти истински. Имаше сцена с два жертвеника отстрани - дънери, върху които бяха поставени каменни плочи. На тях се палаше огън, който осветяваше сцената. Отпред бяха направени пейки, на които сядаха възрастните зрители, а ние, децата се разполагахме направо на земята. Даваха пиесата „Свекърва”. Главни организатори бяха пак известните стари театрални сили: Велика беше свекървата, Дафинка - снахата. Главен организатор бе Георги Гачев.

Освен това имаше и други изпълнения: рецитал на стихотворения, пеене на песни, сола, дуети и даже хор, женски и смесен.

Но скоро настъпи краят на нашето прекрасно летуване. Братовчедите някак бързо слязоха в Брацигово. Беше краят на август 1923 година. Настъпваше продължението на чудната лятна почивка в Брацигово. Много роднински къщи, където вратите за „Гачевото дяте” или за децата на „многоуважавания Димитър Гачев, който винаги бе в услуга на всички”, бяха винаги широко отворени за нас.

На лозе с чичо Динчовица, на манастирчето „Св. Петър”, където е огромният Гачев орех, с чанка Мария. Нямаше по-прекрасно нещо от пресните орехи! Връщахме се със сини устни и черни от черупките ръце. Мирисът на напечените от слънцето нанизи сушен тютюн, сушеният петмез, язденето на магаре през цялото градче. Странното шествие с църковни хоругви, взети скришом от чичо Динчовия дюкян, с което смаяхме града, хилядите игри и лудории…