КАЖИ ЗЕЛЕ! KАЖИ ЗЕЛЕ!
Това е може би първият ми спомен: сигурно съм бил на около три години, качен на оградата на полското посолство на бул.”Евлоги Георгиев”. Леля ми Данче ме фотогрофира. По-късно, разглеждайки семейните албуми, съм виждал тази снимка и смътно изплуваше в съзнанието ми споменът от този миг. Казват, че човек не може да помни от тази възраст. Не знам, аз съм сигурен, че го помня.
Родил съм се в София през лятото на 1954 година на една малка улица в така наречения „Долни Лозенец”, в близост до Перловската река, две години и три месеца преди „Унгарската революция”
Това бяха бедни следвоенни години, които помня като днес. Купоните, които се раздаваха в ОФ клуба, сапунът „Сънлайт” (баба ми го редеше над гардероба), кондензираното мляко на „Нестле”, давано от майка ни с лъжица...
Помня още рибеното масло между двете стъкла на прозореца в кухнята, на което се мръщехме, когато ни го даваха без резънче лимон. А това ставаше често, защото тогава да намериш лимон сигурно е било голям героизъм. Сега си давам сметка, че това са били помощи по линията на „плана Маршал”.
На долния етаж под нас живееше баба ми заедно с едната ми леля. За нея - тази ми леля Вера, ще разкажа по- нататък, защото тя беше изключителен човек и ние я обичахме много. Долу се намираше и единствената баня в къщата, бойлерът се загряваше с дърва. Той се палеше най-много два-три пъти в седмицата и тогава ритуално всички минавахме през банята.
Двата етажа на къщата се отопляваха с красиви кахлени, облицовани с керамични плочки печки. Всяка година преди зимата освен коминочистачът, който задължително отпушваше комините, идваше и един стар руснак, белогвардеец, който основно почистваше и подмазваше с кал печките. Този „ритуал” беше много важен, защото иначе печките щяха да пушат цяла зима. Баба ми черпеше руснака с турско кафе, чаша вода и лъжичка сладко от вишни, набрани от нашия двор. Той се обръщаше към нея уважително с „госпожо”, което беше необичайно и дори малко опасно в онези години, когато всички задължително се „другаросваха”.
За да се поддържа горенето, всеки ден печките сутрин се чистеха, а от мазето се качваха дърва и кофи с въглища. Често въглищата свършваха преди края на зимата и тогава майка ми или леля ми Вера хукваха по махалата да вземат на заем по някоя кофа от съседите.
Интересен спомен, останал в главата ми, е пазаруването на кюмур преди началото на зимата. Баща ми ходеше на гара „Перловец” в складовете на „Топливо” – там, където се намира сега Дворецът на културата, плащаше полагаемото ни се количество въглища и се пазареше с някой циганин каруцар да го прекара до къщи. Мен ме качваше на капрата, до каруцаря, за да му покажа пътя до дома. Там въглищата се изсипваха на тротоара пред прозорците на мазето и всички дружно, с лопати, ги прехвърляхме вътре.
Ритуал за всички роднини и обитатели на къщата ни на улица „Женева” бе посрещането на Коледа. Въпреки че официално този празник не се тачеше, комунистите почти го бяха забранили, у нас той се празнуваше редовно. Тогава идваше времето на баба ми Тодорка. На сутринта преди Бъдни вечер тя се развихряше. От вестибюла на първия етаж, където живееше, се разчистваха мебелите, които пречеха и ритуалът започваше. Покривката от голямата дървена маса се махаше, плотът се наръсваше обилно с брашно и точенето на корите за баницата започваше. С една тънка и дълга точилка тя разточваше огромни, фини като лист хартия кори, които простираше по столовете. След това по нейната рецепта, която тя наричаше македонска, подготвяше плънката с много масло, яйца, орехи, праз и варена тиква. Баницата ставаше фантастична и все още присъства на коледната ни трапеза. Преди я правеше леля ми Вера, а сега - сестра ми Марина.
Домашно приготвената баклава с много сироп, ошафът, постните зелеви сърми, пълнените чушки с фасул, питката с паричка и клончета от дрян присъстваха също винаги на трапезата.
На Бъдни вечер се събирахме цялата фамилия на същата маса, вече покрита с бяла колосана покривка, гарнирана с дантелени орнаменти по края. Около нея сядахме баба ми, като доайен на семейството, леля ми Вера, леля ми Данче, тогава млад доктор в ИСУЛ (сега болница „Царица Йоана”), съпругът ъ Атанас - също лекар, от известния род Каракашови.
Бащата на Атанас - инж. Владимир Каракашов, бил някога директор на железниците, директор и на Франко- Белгийската банка и на Балканската банка. Също и основател и подпредседател на Българския автомобилен и туринг клуб3/. Известен е и като като един от основателите на „Ротари клуб”в България.
Към горното можем да добавим и почетен консул на Финландия в нашата страна. Някъде до края на шестдесетте години на жълтата фасада на къщата им на
бул.”Толбухин”, сега „Левски”, гордо се развяваше финландският флаг.
След промените на Десети ноември поканили чичо ми Атанас на възстановяването на клуба. На официалната церемония в хотел „Кемпински” в София, като видял кои са сред възстановителите (много от бившите величия по времето на комунизма начело с Георги Пирински), чичо ми се отказал от членството и повече не стъпил на сбирките им. По-късно предложи да ми стане поръчител аз да стана член на „Ротари клуб”. Отказах по същите причини.
Но да се върнем към Рождествената вечеря у дома на „Женева”. Там присъстваше и майката на чичо Атанас - мама Мици. Тя бе достолепна дама с боядисани в синьо коси, нещо едва ли не задължително за жените над определена възраст от „висшата” преди Девети класа в онези години.
На централно място на трапезата сядаше баба ми Тодорка, до нея баща ми Петър, до него майка ми Мария, до нея понякога баба ми Жанет, въпреки че тя беше католичка и датата на католишкия Христов празник не съвпадаше с православния. Естествено на масата бяхме и ние – децата: сестра ми Марина и моя милост.
Често пристигаше и една неомъжена братовчедка, дъщеря на Дарина - сестрата на баба ми. Името ъ беше Вера Мирчева и живееше постоянно в Дупница или Станкето, както го наричахме тогава.
Празникът започваше с каденето на тамян, което естествено се извършваше от баба ми. Пушещият тамян, поставен в една специална за целта желязна лопатка върху жарава, взета от печката, се разнасяше из всички стаи на двата етажа, за да бъдат изгонени злите духове оттам. След това мъжете поднасяха разтворените си портфейли върху пушека от тамяна, за да изгонят дяволите и да се напълнят с пари през идната година.
Всичко това се извършваше скришно, зад плътно спуснатите завеси на прозорците. Партийните и ОФ активисти обикаляха улиците в квартала и дебнеха тези, които празнуват християнския празник. След което „прегрешението” се вписваше в съответното безпартийно досие, а това никак не беше полезно и приятно.
След приключването на ритуалната вечеря и раздаването на подаръците под елхата често у нас на чаша кафе и раздумка идваха за малко съседите Казасови.
ПРЕПОРЪЧИТЕЛНО ПИСМО ОТ ДИМО КАЗАСОВ
ДО КВАРТАЛНАТА ОФ ОРГАНИЗАЦИЯ ВЪВ ВРЪЗКА С ПРЕСЛЕДВАНЕТО НА ФАМИЛИЯ ГАЧЕВИ
До др. председател на 29-та О.Ф. организация
Тук
Във връзка с известни злокачествени донесения за семейството Димитър Гачеви, считам за свой дълг да Ви съобщя следното.
Аз съм вече 32 години непосредствен съсед на това семейство, състоящо се понастоящем от майка, син и две дъщери. Много добре познавам покойния баща и съпруг на семейството Димитър Гачев по професия адвокат. Той се ползуваше във всички среди с името на един честен, прогресивен и безкористен във всяко отношение гражданин. Бил е всякога отявлен противник на фашистките методи и прояви и горещ привърженик на русофилската ориентация в нашата политика. Той умря беден, като остави на семейството си значителни задължения, направени за построеното със заеми скромно жилище.
Познавам децата на Гачев от най-крехката им възраст и до днес. С рядко трудолюбие и скормност дъщерите свършиха в София висшето си образование, а синът Петър Д. Гачев, бе принуден да преустанови следването си по архитектура и да се отдаде, поради своя общопризнат талант, на свободна художническа дейност.
Поведението и на трите деца е напълно безкористнo и в личния им и в политическия им живот. Аз съм свидетел на всеотдайността, с която те работят при всяка акция на О.Ф., приготвяйки плакати, лозунги и пр. В навечерието на 1 май, на 9 септември, и при други случаи техният дом се превръща в
работилница, препълнена с рамки, картони, бои, четки и пр. и пр....
Майката Тодорка Гачева, бивша учителка, е всецяло отдадена на грижите за своя дом и за своите деца, и е една съзнателна и прогресивна гражданка. Нейното трудолюбие, упоритост и издържливост заслужават само възхищение.
Всичко, което аз зная за семейството Гачеви и всичко, което виждам в неговия живот ме задължава да
направя горните безпристрастно.
София 21.IV.1958 г.
констатации искрено и С почитание:
Д. Казасов /Подпис/
Тук е мястото да вмъкна едно ежегодно коментирано от нас „събитие”. Тъй като от нашата къща имаше пряк поглед към балкона на Гиньо Ганев, зет на Кимон Георгиев, всяка година ставахме свидетели на едно и също показно за пред съкварталците събитие. Малко преди Коледа там се появяваше една прясно отсечена, неукрасена елха. Тя стоеше на балкона на Бъдни вечер и на самата Коледа и изчезваше оттам едва на 31 декември. Демек, вижте ме, аз не признавам и не празнувам Бъдни вечер и Коледа. Каква демагогия! Сега по телевизията при всички по-големи празници в храма „Св. Александър Невски” сред тълпата от официални лица редовно ще видиш и г-н Ганев, наричан от всички „вечната Амбър”.
Някъде в началото на шестдесетте години на миналия век леля Данче и чичо Атанас успяха да си купят един “Москвич”, модел 403, ако не се лъжа. Съветската кола беше пълно копие на един модел на „Опел Олимпия”. След края на войната руснаците демонтирали автомобилния завод от Германия и започнали сами да произвеждат колите. Един такъв „Москвич” се появи зад витрините на партерния етаж на ЦУМ.
„Москвичът” беше събитие за нашата улица. Хромирана лайсна разделяше повърхността на колата на две. Горната част бе боядисана в бяло, долната в червено. Страничната, видима част на гумите, бе от бял каучук. Всичко това придаваше елегантен вид на автомобила и предизвикваше благородна завист у съседите. Заради лекотата, с която превземаше височините, с основание бе заслужил званието си „катерач”.
Често в неделните дни ме вземаха на разходка с колата в полите на Витоша или някъде другаде в околностите на София.
Спомням си едно посещение на Рилския манастир, богато отразено в семейния албум в малки, черно-бели снимки, с назъбени краища.
Няколко години подред леля Данче и чичо Атанас заедно с леля ми Вера и баба ми Тодорка ме водеха с тях на море. Крайната цел на пътуването бе курортът „Св. Св. Константин и Елена”, или „Дружба”, както се наричаше тогава. Първоначално отсядахме в една частна вила сред лозята, собственост на семейство Чакърови, а по-късно в един хотел, който нямаше име, а само номер „6”. Останал спомен у мен е една случка на плажа, когато леля Данче ме кара да вляза в морето, а Бака, както наричах баба си, не ми разрешава. Аз горкият стоя озадачен, с единия крак в морето, с другия на брега...
Следобедно време всички заедно, облекли официални одежди, отивахме в една сладкарница с колонада, настръхнала над скалите. Името ъ, струва ми, се беше „Албатрос”. Там се черпехме с торти „гараш” и пиехме лимонада.
Сутрин на плажа в подножието на „Дома на учените”, където обикновено ходехме, редовно идваше генерал Крум Лекарски със съпругата си Надежда (или Дита, както я наричаха всички). Те се бяха сближили с моите леля и чичо и редовно ходеха заедно на море.
Генерал Лекарски беше дребен човек с горда кавалерийска осанка. С часове стоеше на плажа с главата надолу, което предизвикваше любопитството на излегналите се наоколо курортисти.
Когото не стоеше на главата си, чичо Крум, както го наричах, ми разказваше историите за едно измислено от него слонче Гонзо, чиито приключения никога не свършваха.
Дита бе светска дама и работеше в Олимпийския комитет. С леля ми Данче вечно обсъждаха някакви важни въпроси.
Скоро гледах стари снимки от Слънчев бряг, където сме били четиримата: баща ми, майка ми, сестра ми и аз. Ние с Марина сме на не повече от пет-шест години, тоест преди около 45 години. Снимките са правени на плажа, на фона на един от първите построени хотели – „Чайка”, с характерния му покрив, символизиращ морски вълни. Наоколо е празно и диво. Днес хотелът не съществува, съборен е отдавна, а всичко околовръст е безобразно застроено.
