ЕПИЗОДИЧНИ „СНИМКИ” ОТ ДЕТСТВОТО И ЮНОШЕСТВОТО

В къщи на улица „Женева” имахме три ценни вещи: един унгарски телевизор „Орион” (който баща ми продаде, за да плати митото на „Мерцедеса”), една пишеща машина „Ерика” - производство на ГДР (за по-младите - Германска Демократична Република) и един магнетофон „Ухер”, купен незнайно откъде. Пишещата машина и магнетофонът често изчезваха от къщи за известно време. По-късно разбрах от родителите си, че са били оставяни в зал ожна къща, когато парите не стигали.

„Ухер”-ът и един белгийски радиошкаф АСЕК бяха много важни атрибути в нашето таванско жилище. Баща ми правеше записи на Пол Анка, Елвис Пресли, Хари Белафонте и куп други “апокрифни” по това време певци. На особена почит бяха Битълсите и Нат Кинг Кол. Вкъщи се слушаше и много класическа музика, като преобладаваха записи на Вагнер, когото баща ми обичаше много, Игор Стравински, Гершуин, Бетховен и Бах.

Вечерно време тихо, за да не чуят съседите, слушахме радиопредаванията на BBС и Свободна Европа на български език.

По стените в хола на артистичното ни жилище, който баща ми ползваше за ателие, редом с картините, рисувани от него, висяха и репродукции от творби на Модиляни, Ван Гог и Пикасо. Имаше и една картина - оригинал на Хосе Санча, подарена му лично, която много обичах. Изобразяваше много колоритно покривите на „Монмартър”.

От ранното си детство помня и патриарха на българската живопис Владимир Димитров – Майстора. Леля ми Вера, братовчедка с него по кюстендилска линия, ме беше завела на изложбата му в една малка галерия на улица „Гурко”. Майсторът бе рисувал нея, баба ми, нейната майка, а също и дядо ми Димитър в знак на благодарност за това, че той го е спонсорирал за така необходимите му в работата маслени бои.

Добре си спомням и Дечко Узунов, приятел на баща ми. Помня дома му в близост до Руското посолство, където съм ходел многократно. В едно тефтерче пазя негови скици с варианти за емблема на БАН.

Често нашите правеха купони до късно с високо пусната музика. Ужас бе за мен и сестра ми, когато, пийнали достатъчно, родителите ни нахлуваха в стаята, където спяхме, запалваха лампата и ни вдигаха да ни покажат на гостите и да изпеем някоя песен или да кажем някое стихотворение.

Спомням си като днес един приятел на баща ми от студентските години: Наско Кунов – лекар, изключителен диагностик, едър мъж, каквито впрочем бяха повечето от останалите живи след репресиите по Девети септември истински българи.

 На един новогодишен купон някъде през шестдесетте години на миналия век развеселената компания се обади на наши приятели българи, живеещи във „вражеска” Белгия. След обичайните новогодишни поздравления поискаха на майтап да им пратят оттам един чувал картофи, защото при нас били кът и се раздавали само срещу купони. Мога да си представя потреса на ченгетата, подслушващи малкото провеждани по това време международни телефонни разговори.

Близките ни от Белгия бяха Моник (или Фифи, както я наричаха), приятелка от детинство на майка ми, нейният  съпруг и тримата им синове.

По време на войната дядото на Фифи бил директор на юзината в Курило. След национализацията през 1945 година се върнали в Белгия. Нейният съпруг Любо Масларски, когото успели да измъкнат през „желязната завеса”, дълги години бе главен инженер в парфюмерийните заводи „Табак” в Шарл ле Роа.

С тримата им синове, които идваха на гости на баба си в село Студена, близо до град Перник, бяхме неразделни приятели. Средният, Васил, една година по-голям от мен, ревностен почитател на поп музиката и сам участник в някаква група, пристигаше в България с една купчина „сингъли” - малки грамофонни плочи от черен винил, на 45 оборота, със записи на всички популярни в ония години групи. Затваряше се в една от стаите на баба си, откъдето не излизаше със седмици и пускаше високо един портативен грамофон. Ние, по-малките, стояхме на двора и слушахме безмълвни монотонните ритми, едновременно наслаждавайки се на дъвката, донесена специално за нас от Белгия.

Фамилия Масларски пристигаше от Брюксел (колко далечно и недостъпно ни се е струвало това място тогава!) с един червен „Опел Рекорд”. Той бе с бял покрив и откриващ се люк отгоре. Имаше само предни врати и ние, децата, се нареждахме на опашка, за да се качим да ни повозят малко.

Най-малкият брат Роман сега е известен лекар на Лазурния бряг във Франция. Най-големият - Людмил, години наред бе пилот на малък самолет някъде в Африка. Средният - Васил, от години работи в брюкселската полиция.

 Запазил съм още един детски спомен: след един такъв купон до късно, рано сутринта още по тъмно пристигнаха двама милиционери с автомати. Какво се е случило тогава и как е завършило, не знам и не съм посмял да попитам.

Чувал бях от родителите си за някакъв клуб „Локойстер”, измислен от тяхната компания през петдесетте години на миналия век, който им създал много проблеми с милицията в онова смътно следвоенно време.

Помолих приятелката на майка ми Нина - съпруга на архитекта Коста Коев, да разкаже за един излет в Рибарица - летовище в тетевенския Балкан.

През 1958 г. в Рибарица отиват семействата на арх. Васил Тихолов - собственик на къщата, арх. Ангел Сарафов – Ачко, Антон Душев - инженер-химик, арх. Коста Коев и баща ми - художникът Петър Гачев. Пристигнали с каруца, разтоварили багажа и седнали да пият по една мастика, когато над тях в небето профучал самолет „Логхийт”. Това било повод компанията да кръсти своята група „Локойстер”. Така започнали и неприятностите им.

По време на ваканцията между тях възникнали някакви недоразумения. След като се върнали в София, за да ги изгладят, арх. Ангел Сарафов - служител в Министерството на благоустройството по онова време, имайки достъп до циклостил решава на майтап да напише покани в протоколна форма за предстоящо събрание на клуба „Локойстер”.

В този период обаче милицията провежда хайки. Арестувани са много хора без постоянна работа, жени, носещи косата си на така наречената „конска опашка”, мъже, облечени в палто тип „дъфълклоуд”, с дървени копчета. Между арестуваните е и пребиваващият по това време в България испански художник Хосе Санча

След предателство на Добри Христов, също член на компанията, един по един арестуват Коста Коев, Антон Душев и Ангел Сарафов. Осъждат ги съответно на една и две години затвор.

Бях останал с впечатлението, че така нареченият „Дон Базилио” - писателят-хуморист Васил Цонев, брат на актьора Коста Цонев, е бил предател на групата. Бог да прости тази ми заблуда.

Дон Базилио попитан като член на партията как е попаднал в тази неблагонадеждна компания, се е измъкнал под претекст, че събира материали за писане на фейлетони.

Пред мен е протоколът за обиск в дома ни от 07.05.1958 г., подписан от старши лейтенант Генов, в присъствието на леля ми Вера Гачева и нейната братовчедка, която тогава живееше у нас, като свидетели.

В него се споменава, че при обиска са намерени „четири броя покани за организация „Локойстер”, като първата покана е адресирана до Ангел Сарафов, а другите три са празни бланки. Намерен е още един брой на „Британски информационен бюлетин” от м. февруари 1957 г., бележки на листа четири броя и един плик също с бележка вътре в него.”

Протоколът е връчен на майка ми, вероятно защото баща ми също е бил арестуван за кратко и прибран в затвора.

Вражеската дейност на клубът „Локойстер” се е изразявала в това, че докато се черпели, са разправяли политически вицове и са се подигравали с примитивността на комунистическата власт.

 Почти всяка вечер баща ми заедно с негови приятели ходеха да вземат аперитив, както се казваше тогава, в кръчмата „Славия” на улица „Граф Игнатиев”, срещу черквата „Св. Седмочисленици”. През зелената дървена ограда от нея се носеше приятна миризма на пресна салата, мастика и кебапчета. Тогава бях гимназист в 8-а гимназия в съседство на улица „Шишман” и често се отбивах при тях да поискам някой лев.

 До Художествената гимназия на булевард „Толбухин”, сега бул. „Левски”, се намираше кебапчийница „Левски”. Там ходехме с баба ми - полякинята, която живееше в Княжево.

 Като споменах баба ми - полякинята (или Мамушка, както я наричахме ние - нейните внуци), се сетих и за бирария „Венеция” в Княжево. Лятно време често ходехме там с баба ми, майка ми и сестра ъ Ванда с дъщерите си Румяна и Бистра на бира, лимонада и скара.

 На ъгъла на бул. „Левски” и ул.”Фритьоф Нансен” – там, където сега е сградата на община „Лозенец”, се намираше „Шестака”. Винаги съм мислел, че кръчмата бе наречена така заради „шестицата” - трамвай номер 6, чиито релси отсреща водеха старите белгийски мотриси до Хладилника. Оказа се, че не това била причината. Сашо – арх. Брайнов, ми я разказа: един от келнерите имал по шест пръста на краката си. Какво ли не измисля градският фолклор!

 Много може да се разказва за софийските сладкарници. На ул. „Граф Игнатиев”, в отсечката между „Попа” и бул. „Евлоги Георгиев”, те бяха три: две - една срещу друга, на ъгъла с бул. „Евлоги Георгиев” и една - до рибарския магазин, срещу бакалията, която наричахме „Браделеви” по името на бившите собственици. Резливата боза, която точеха в чаши от дебело стъкло, беше от 4, 6 и 10 стотинки. Плезирите, баклавите, толумбите, реванетата и кадаифа, които предлагаха там, не отстъпваха на тези, които можеш да си поръчаш в Истанбул или Одрин.

 Рибарският магазин на „Граф Игнатиев”, за който споменах по-горе, бе много известен. В него пазаруваха софиянци от всички краища на града. (Впрочем, на това място все още има рибарски магазин.) Спомням си и следвоенните камиони „Рено” с плоски кабини и резервоари на покрива, от които сваляха с канджи (желязна пръчка, завита накрая като кука) блокове лед в избата на магазина. В по-късните години рибарските магазини бяха известни с това, че там при добър шанс можеше да се намерят вносни шоколади, уиски или истински руски черен хайвер.

 В един безистен срещу рибарския магазин се намираше цветарското магазинче на Дора, или „куцата цветарка”, както я наричаха. Тя беше с един крак, другият бе отрязан от трамвая. При нея винаги можеше да се намерят свежи цветя. Имаше син, завършил Художествената академия. Момчето за нещастие бе прегазено от автомобил, застигнал го на тротоара при неизяснени обстоятелства…

 Свързах се по скайпа с Людмил Димитров - мой колега и приятел, отдавна, още преди промените, заминал за Щатите. Бях му пратил черновата на книгата си. Като свидетел на част от събитията, описани в нея, очаквах с интерес мнението му. Людмил каза, че това, което е прочел до момента, му било много интересно и ми припомни неща, които бях забравил. Например магазините за млечни продукти или „млекарниците”, както ги наричахме тогава. Припомни ми как майките ни изпращаха за кисело мляко с така наречените „кастрони” – специално пригодени за целта алуминиеви съдове и как след порядъчно чакане на опашка продавачката е пълнела съдовете ни oт големия леген с голяма плоска лъжица. Какъв късмет бе да си на ред, когато се отваря нов леген! Тогава млякото е гъсто, с много каймак отгоре.

Припомнихме си и за така наречените „пекарни” (обществени фурни). В нашия квартал те бяха две: едната - на „Граф Игнатиев”, другата - на „Шишман”, срещу 8-а гимназия. Преди празник, в съответствие с ритуала, там се носеха било прасенце, било агне, било баница или тиква. Носехме и тави с гювеч или пълнени чушки, приготвени вкъщи, за да бъдат професионално опечени. Самите пекари с много любов си вършеха работата. Не рядко по празници ставаха и грешки и винаги имаше недоволни, които смятаха, че са ощетени, защото пекарят уж погрешка е разменил прасето или агнето. Какво да се прави, никога няма пълно щастие…

 Друг мой детски спомен е така нареченият тогава ”Стар цирк”. Той бе построен от дърво и се намираше на площад „Света Неделя” - горе-долу на мястото, където преди се намираше паметникът на Ленин, а сега е извисила снага статуята на „Света София” - дело на скулптора Георги Чапкънов.

 По онова време (средата на шестдесетте години на 20-ти век) едно от големите събития бе „китът голиат”. Това мумифицирано, грамадно туловище на кит бе изложено именно там, в стария цирк.

 А каква беше еуфорията на децата по време на епохалното тогава гостуване на международния цирк „Буш”! Помня, че майка ми ни водеше да гледаме през решетките животните денем, преди вечерното представление.

 „Георги Сава Раковски”, или сто и двайсто, както го наричахме ние - децата, беше началното училище, където започнах образованието си. То се намира в началото на квартал „Лозенец”, близо до канала, на площад „Папа Йоан Павел ІІ” (или площад „На Свободата”, както се наричаше в онези години). Красива сграда, строена в началото на миналия век, това е една от малкото останали класически училищни сгради в София днес.

 Пред очите ми още са физкултурният салон, лекарският и зъболекарският кабинет и кабинетите по трудово обучение в мазето на сградата.

 Спомням си писмата, които ни караха да пишем на съветските другарчета, но и един сакат възрастен господин, представящ себе си за инвалид от войната (сигурно е бил такъв), който редовно посещаваше класните стаи и продаваше поздравителни картички.

 Спомням си и училищното празненство по повод Нова година, когато донесох в класната стая един грамофон и няколко от плочите на баща ми. Когато класната видя каква музика съдържат плочите, се ужаси и ме накара незабавно да махна грамофона.

Прелиствайки албумите от онези години, ми попаднаха снимки от някакво тържество, провело се в киносалона на Военната академия на бул. „Евлоги Георгиев”. Момичета и момчета в полски народни носии танцуваме полски народни танци.

Интересни са и снимките от приемането ни в пионерската организация, провело се в музея на „революционното движение” на бул. „Руски” срещу БАН, запечатали момента с вдигната ръка за поздрав. Впрочем, такъв музей вече не съществува.

 Тук е мястото да разкажа и за злополучното ми приемане в редовете на Димитровския комсомол. След механичното заучаване на устава на младежката партийна организация, целия клас (без някой да ни пита дали искаме или не) ни закараха в една сграда на бул. „Витоша”. Сигурно е бил Районният комитет на Комсомола.

 Спомням си самия акт на приемането. Пред някаква комисия задаваха въпроси. Един от тях към мен бе „дали е било правилно армиите на Варшавския договор да окупират Чехословакия”. Аз наивно отговорих, че след като чешкият народ не е искал това, значи не е било правилно. Ясно видях ужасените очи на изпитващата комисия. Почти веднага и аз си дадох сметка за казаното и дълго след това се събуждах нощем в пот от ужас за направения от мен гаф. Така или иначе нищо не последва и както всички други бях приет за член на казионната организация.

 От началното училище бегло си спомням  първата ми учителка - другарката Емануилова, другарката Пешева, която я смени след първи клас, и другарката Моневска, преподавателката по български език и литература. Интелигентни жени, за разлика от началната учителка на сестра ми, която, дошла от село, толерираше само децата на „другарите”. След пореден скандал на баща ми по този повод, сестра ми беше преместена в друго съседно училище.

 Драматичен момент бе началото на гимназиалното ми образование. Като дете на безпартийни родители, а и не бях пълен отличник, за мен бе почти невъзможно да бъда приет в някоя от езиковите гимназии. Ето защо въобще не направих опит да кандидатствам за тях. Моят шанс беше елитната по онова време 8-а гимназия на „Шишман”. В „Бастилията”, както беше известна тогава, приемаха само на базата на успеха от основното образование. Това обаче не се оказа точно така. Истината беше, че имаше два списъка: един за деца на безпартийни родители и друг - за деца на така наречените тогава „активни борци против фашизма и капитализма”.

 Същите тези “борци против капитализма”, както и техните деца, по-късно станаха ”строителите на капитализма” в нова, демократична България. Те, „активните борци”, бяха привилигеровани във всичко. Освен че получаваха огромни пенсии за онези години, пазаруваха в специални магазини, имаха право на специална болнична помощ, хранеха се в ресторанта на хотел „Рила„ и купуваха оттам хранителни стоки, които не се намираха на пазара, имаха и куп други привилегии.

 Както и да е, за радост на всички роднини името ми фигурираше в списъка на приетите деца на обикновени родители.

 Много мога да разказвам за абсурдите, на които като гимназисти бяхме подложени тогава. Ще се огранича само до някои от тях. Ежедневните проверки на входа на училището за дължината на косите на момчетата или за дължината на полите на момичетата може би бяха едни от малките унижения, които бяхме принудени да понасяме. На задния вход на гимназията, откъм зловещото тогава „вътрешно министерство” (не знам защо парадният вход откъм „Шишман” бе винаги затворен), сутрин, когато отивахме на училище, стояха по двама преподаватели - мъж и жена. Тяхна задача, освен проверката на дължината на косите и полите на техните питомци, бе и да следят дали всички са с униформи и с фуражки на главите си. Ние естествено (това може би бе и нашият протест срещу режима), никога не бяхме „по устав”. За да се промушим през входа, редовно летяха от прозорците на горните етажи куртки, фуражки или вратовръзки.

 В Европа по това време бяха излезли на мода минижупите. У нас те разбира се бяха забранени. Въпреки това момичетата си позволяваха да ходят с къси поли и това им костваше неприятности с доброволните отрядници и униформените „пазители на реда”. Не бяха редки случаите, когато милиционерите удряха неизтриваеми печати по бедрата на нещастните заловени късополи девойки. Тази „мода” полицията въведе по време на Международния фестивал на младежта и студентите, проведен в София през 1968 година.

 Нашите момичета му бяха намерили колая, като пришиваха секретни копчета от вътрешната страна на полите си и по този начин, подгъвайки ги, когато беше безопасно, бяха в крак с модата.

 Тъй като стана дума за злополучния Международен младежки фестивал, ми се иска да разкажа малко и за него. Покрай наша съученичка Дария Манченко - дъщеря на известен спортен коментатор от близкото минало, върнала се от Париж, където живееше майка ъ, всички притежавахме записи на току-що излезлите тогава „тави" „Еби роуд” и „Сержант Пейпърз” на „Битълс”. Вечер по купоните танцувахме на тяхната музика.

 Когато по време на фестивала пристигнаха „от запад” хипарски групи от дългокоси младежи, насядаха по тротоарите на софийските площади и започнаха да свирят и пеят на живо познатата ни от магнетофонните ленти и забранена официално музика, всички ние, софийската младеж, изпадахме в екстаз. За съжаление, това бе за кратко, защото властта, уплашила се от това, което става по улиците, бързо се намеси, разгони тълпите от наши и чужди младежи и възстанови скучната провинциална тишина.

 След този случай, който съвпадна със събитията в Чехословакия, партията и правителството „отчетоха грешките си” и бързо натегнаха режима, така че в следващите години на нас - младото тогава поколение на България, ни се „разказа играта”.

 Въпреки всичко бяхме щастливи.

 В големите междучасия огромна тълпа ученици се струпваше пред лавката на леля Верче. Леля Верче приготвяше сама и продаваше вкусни сандвичи, състоящи се от дебел резан топъл, ръчен хляб с пъхнат вътре топъл кренвирш. Всичко това - обилно поръсено с домашна чубрица. Каква вкуснотия!

 В по-горен клас от мен учеше Калата - синът на един от легендарните български актьори Георги Калоянчев. Симпатично, едро момче, той беше причината баща му всяка година на новогодишното ни тържество да ни изнася представления заедно с негови колеги.

 По това време течеше по телевизията партизанският сериал „На всеки километър”. Главната роля изпълняваше актьорът Стефан Данаилов. Спомням си организираната в училище среща на учениците с него. Съученичките ни бяха луди по младия „супербог” от комунистическия сериал.

 Сега, когато пиша тези редове (2008 г.), по всички канали на телевизията тече пошъл клип, създаден от българските комунисти по повод на провеждащия се 47-ми конгрес на БСП. Там Стефан Данаилов, известен още като Ламбо, и Сергей Станишев - министър-председател на България, доскоро руски гражданин, син на Димитър Станишев - член на Тодор Живковото Политбюро, правят реплика на филма „На всеки километър”. Станишев е ватман на стар трамвай „АЕГ”, произведен преди войната. А Ламбо, като теорист-комунист, току-що извършил поредния си атентат, се качва в движение на трамвая. Каква пошлост и наглост за съвременна България, член на Европейския съюз и НАТО!

 Новогодишните купони на гимназията обикновено се провеждаха в салона на Физическия факултет на Софийския университет в кв. „Лозенец”, близо до Семинарията (тогава Пионерски дворец). Свиреха групите „Тангра”, по-късно и „Сребърните гривни”. Песните изпълняваха само на български, както бяха разпоредбите тогава. След 12 часа обаче започваха да пеят на английски, наставаше голяма олелия и както можеше да се очаква, купоните бързо завършваха след намесата на милицията.

 Не особено приятен спомен са оставили у мен директорката на гимназията Вачкова - съпруга на главния прокурор тогава, и нейната заместничка Шопова. По училищната радиоуредба редовно ни викаха при тях след поредната разправия с учителя по физкултура по повод дължината на косите или ако някой бъде хванат с цигара. Между другото, аз бях един от малкото в класа, който тогава така и не се научи да пуши.

 В класовете, без да има антагонизъм между нас, бяхме разделени на две групи. От едната страна бяха децата на „партийните величия”, обикновено дошли от провинцията, а от другата - децата на старите софиянци, оцелели след мрачните следвоенни години. Учехме заедно, подсказвахме си, ходехме по купони, взаимно респектирани едни от други. Едните с безкрайните възможности на родителите си и другите - с потомствената интелигентност и възпитание.

 Ще приключа с гимназиалните спомени с разказа за нашата класна госпожа Ганева. Въпреки че в онези години думата „госпожа” не се използваше, ние се обръщахме именно така към нея. Елегантна, високоерудирана жена, тя ни преподаваше английски език и литература. Идваше на работа с един малък „Опел” - нещо рядко срещано тогава. Тя бе редовен гост на нашите купони. В последната ни година успя да „преметне” директорката Вачкова, която гарантира да я пуснат при брат ъ във Великобритания. Повече не я видяхме, но чухме, че си е намерила работа в структурите на НАТО. Винаги съм се радвал, когато някой успее да надхитри омразната тогава на всички ни система.

 Абитуриентският ни бал се проведе в салоните на Зала „България”. Това е голям комплекс, където се отварят вратите между всички зали, включително и заведенията, принадлежащи към хотела. Има и зимна градина с подвижен покрив.

 Неотдавна в пресата нашумя скандал. Новите собственици бяха решили да надстроят хотела и да унищожат автентичния вид на сградата, емблематична за София. За щастие този път общината успя да се намеси успешно и вандалщината беше осуетена.

 Но да се върна на абитуриентския бал. Тогава простотията абитуриентите да ходят на тържеството със скъпи автомобили не беше разрешена: едно от малкото разумни решения на образователното министерство. Всички ние бяхме натоварени на автобуси и закарани до мястото на събитието. От самия бал не помня нищо, явно не е било впечетляващо. Спомням си обаче сутринта след празненството: изморени, измачкани, момичетата с развалени фризури, насядали на пейки в Парка на Свободата...

 Ателието на шивача, при когото баща ми шиеше костюмите си, се намираше в стара кооперация с асансьор „Шиндлер” на булевард „Стамболийски”. Той бе един от най-реномираните софийски шивачи и имаше картотека с размерите на всеки един от клиентите си. „Мокса” или „мода лукс”, бе официалното му име. Тук татко ме заведе преди абитуриентския бал и „Мокса” уши първите три костюма в живота ми. Спомням си професионалния въпрос, който ми зададе:

 -От коя страна ти е чатала?...

 След което ми взе подробни мерки със сантиметъра си и ги записа на картон за картотеката си.

 „Корекомите” бяха магазини, съществуващи през 70-те и 80-те години на миналия век, в които „левът” - националната валута на България, не беше в обръщение. Там можеше да се пазарува само в така наречените конвертируеми валути, от които американският долар и западногерманската марка бяха най-популярни тогава. Можеше и с така наречените „бонове за Кореком” - хартиени купони без покритие, които банката издаваше след много въртели на работилите в чужбина специалисти или на получилите пари в наследство от запад българи. Получаваха ги обаче след огромна данъчна тежест, на части, в продължение на дълго време.

Такива бонове можеха да си купят по номинална стойност и в неограничени количества само представителите на висшата партийна номенклатура.

 За всички нас - простосмъртните, както сами се наричахме тогава, единствен начин да се снабдим с така жадуваната западна валута беше черната борса - нещо не винаги безопасно. По курс, много по-висок от официалния, купувахме долари от чужденци по морето или бонове от българи, притежаващи ги законно.

 Често вратите на „Корекомите” се затваряха, както бяха пълни с купувачи, някой извикваше „хайка” и подът на магазина се покриваше с „ничия” чужда валута. Пред очите на нищо неподозиращите чужденци, влезли да си купят нещо, българите изхвърляха парите си на пода, за да не ги заловят милиционерите с тях. Каква беше работата? По тогавашните закони притежаването на чужда валута от българи се считаше за престъпление от тежък характер.

 Сега, след толкова години, когато се сетя за тези моменти, ме напушва смях, но тогава си беше страшно.

 Може би трябваше да започна със смисъла на тези магазини. Дъщеря ми, погледнала случайно в компютъра, докато пишех тези редове, ме попита спонтанно:

 -Тати, какво значи „Кореком”? Тогава се сетих, че за младите, които не са били свидетели на тези времена, ще бъде чудно защо придавам такова значение на „Кореком”.

 Магазини за всичко, както и сега, не така луксозни разбира се, имаше много. Лошото беше, че в тях или често липсваха основни видове стоки, или се продаваха само такива, произведени у нас и в така наречените социалистически страни. По качества и дизайн те далеч отстъпваха на еквивалентните си образци отвъд „желязната завеса”.

 Ходенето с дънки „Райфел” или „Леви Щраус”, закупени от валутните магазини, слушането на западна музика и други подобни официално се наричаше „чуждопоклонничество” и се анатемосваше като западно влияние.

 Ние - младите хора, не пропускахме филмите от така нареченото тогава западноевропейско и американско кино. В тях бъкаше от стоки в красиви опаковки, дрехи и други иначе обикновени неща от западния бит, до които копнеехме да се докоснем. Култови филми за нас в средата на седемдесетте години бяха френският „Особен урок” с Натали Делон и американският „Познай кой ще дойде на вечеря” със Сидни Поатие. Сигурно е имало и други, но тези двата са оставили диря в съзнанието ми като нещо много близко до моята възраст тогава и същевременно толкова недостижимо в изолираното общество, в което живеехме. Може би и това е била и една от причините „Кореком” да бъде на особена почит сред нас.

 Освен „Корекомите” съществуваха и така наречените „показни магазини”. Това бяха всъщност магазини за плодове и зеленчуци, доста по-големи от кварталните. А също така и доста по-чисти и хигиенични. Разликата от другите им подобни беше качеството на стоките, картофите и морковите бяха измити от калта (заради което бяха и с надценка), възможността преди празници, ако имаш късмет, да попаднеш на цитрусови плодове или банани. В по-редки случаи „пускаха” и ананаси. Преди празниците по радио „Хоризонт” редовно съобщаваха местонахождението на кораба със скъпоценната стока, който всички очаквахме. „Нормална” предпразнична картина бе огромна виеща се опашка на фона на оскъдно украсените витрини и префърчащия сняг. Такива магазини имаше на ъгъла на ул. „Раковски” и ул.”Стефан Караджа”, близо до площад „Славейков” и на бул. „Стамболийски” до „Детмаг” срещу Търговската палата.

 Спомням си една Нова година, може би последната преди дворцовия преврат на 10 ноември 1989 г., когато със Савата, чакали повече от два часа пред „показния” на „Раковски”, малко преди да достигнем до заветния щанд с бананите, напуснахме опашката. Зад нас безропотно чакащите не можаха да повярват на очите си.

 Другият вид луксозни хранителни магазини бяха „деликатесните”. Такива имаше на улица „Луи Леже”, на ъгъла с „Графа” до 6-то училище, на „Раковски” до театър „Сълза и смях” и на бул. „Стамболийски”, в отсечката между площад „Ленин” (”Света Неделя”) и бул. „Христо Ботев”. В тези магазини на високи цени продаваха няколко вида уиски, английска бира в кутии, деликатесни колбаси, вносни консерви, бисквити, бонбони и шоколади. Беше скъпо за нас и оттам се пазаруваше само на празник, или когато се налагаше да подариш някоя бутилка и кутия бонбони за лекарски преглед или за свършена услуга. Между другото, с това се изчерпваше корупцията в онези години.