НА СЛУЖБА – ЦИВИЛНА И ВОЕННА

През 1979 година завърших шестия, специален курс на Художествената академия и положих държавен изпит. За щастие в онези години все още не бяха въвели изпит по политически дисциплини и марксизъм – ленинизъм като част от него.

Въпреки че се дипломирах с отличен успех, диплома така и не можах да получа тогава поради упорството на една служителка от деловодството на деканата. Тя ме мъчеше години наред с някакви обходни листове, които трябваше да бъдат подписани от отдавна починали преподаватели. Името ъ беше Димитрова - съпруга на преподавател, с когото не се имахме много. Нейна милост ми имаше зъб, а аз знаех защо. Всяка година през есента, когато трябваше да се записват студентите за поредната година (нейно задължение впрочем), тя вечно намираше повод да прави въртели, като вадеше някакви разпоредби, забраняващи да бъдат записвани студенти с дълги коси и бради. Естествено, това неминуемо предизвикваше скандали с непокорните. Аз, като един от участниците в тях, бях в нейния списък на неблагонадеждни.

Дипломата си успях да получа едва десетина години по-късно, когато другарката Димитрова беше вече пенсионерка.

Но да се върна на дипломирането. По съществуващите разпоредби тогава всеки завършил млад специалист подлежеше на „разпределение” в провинцията. С изключение на младите лекари, при които нещата не стояха точно така, разпределението се извършваше с цел загубване на корена и за назидание на младите - едно от поредните неща, измислени от системата за смачкване на индивида и всяване на чувство за неизбежност и покорство.

Подобна бе и идеята за студентските бригади. Всяко лято, а често и през есента, преди началото на учебната година, бяхме длъжни (мърдане нямаше) да ходим да работим безплатно било на полето, било както се казваше тогава - „в производството”, значи в някоя фабрика или завод. Откачаха се само хронично болните и комсомолските активисти, за които винаги се намираше някаква канцеларска работа.

Не че студентите вършеха нещо полезно по тези бригади, по-скоро държавата само харчеше пари за издръжката им. Ние обаче ги обичахме: там се опознавахме, а и купонът течеше постоянно.

За да избегна разпределението (бях определен за даскал в Казанлъшката художествена гимназия), мой приятел - директор на институт по дизайн в София, ме взе при себе си. Беше само за шест месеца, след това отивах войник. Тези шест месеца между другото са единственото време до днес, което съм прекарал на щатна работа.

През март 1979 г. ме взеха войник във Враца (където, както казва народът „гарга не каца”) в Школата за запасни офицери. Тогава всички момчета, завършили висше образование и без отявлени противодържавни прояви, ги взимаха в тези школи. Те бяха две: едната в Плевен, другата – във Враца. След поредното разведряване между Изтока и Запада режимът беше поомекнал.

През същата година руският космически кораб „Союз” с българския космонавт Георги Иванов на борда не успя да се скачи с космическата станция, както се предвиждаше. Само благодарение на изключителната физическа и психическа издържливост и мъжество на българина космическият кораб и хората в него бяха спасени.

Бяхме в казармата, почивахме в беседката пред столовата след обяда, когато пощальонът донесе списание „Криле”, където подробно, илюстрирано със съответните снимки, тържествено беше отбелязано скачването (всъщност несъстояло се). Какво беше нашето разочарование и обидата ни към властта, която ни лъжеше! Разбрахме, че скачване не е имало изобщо, снимките са били монтирани, а броят на списанието - отпечатан предварително. Просто издателите са били толкова сигурни в съветската космическа програма, че изобщо не са си давали сметка, че може да има провал и да се изложат с предварително отпечатаното издание. Но на кого ли му е пукало тогава?

Прави са хората, които казват, че след като минат години, в спомените ни от казармата остава само хубавото и будещи смях ситуации. Така естествено е и при мен.

Врачанската школа, където отидох да служа, беше елитна за онези години. Нерядко на посещение при нас пристигаха чужди военни делегации. Запомнил съм пищното зрелище от парадните военни униформи на чуждестранните аташета, които разглеждаха и инспектираха казармата. За техните посещения знаехме естествено предварително и имахме достатъчно време всичко да се изчисти основно, леглата да се изпънат и шкафчетата да се подредят отново.

Тогава получавахме и заповед да бъдат покрити с хартия всички учебни табла с разрези на оръжия или карти с инженерни съоръжения. Като че ли на натовските офицери не са им били известни всички тези „тайни”. След официалната обиколка и съответния банкет, даден от висшето ръководство на школата, водехме чуждестранните офицери на гарнизонното стрелбище на стрелба с нашето оръжие. За тях това бе голямо забавление и те оставаха много доволни.

Учебните тревоги, на които ни вдигаха отвреме навреме, бяха една пародия, която съответстваше на показния ентусиазъм, характерен за социалистическата държава по това време. Че ще има тревога знаехме няколко дни предварително. Това бе нелепо, но така си беше. Иначе например би било невъзможно да се запалят през зимата старите руски военни машини. В деня преди очакваното учение шофьорите с часове подлагаха тенекии с гореща жарава под двигателите, за да ги размразят и да ги приведат в движение. Така или иначе, въпреки всички усилия да бъде подкарана, едва половината от наличната техника беше годна. Що се отнася до нас - войниците, ние още предишната нощ залагахме под леглата си цялото бойно снаряжение, естествено с мълчаливото съгласие на офицерите. Иначе никога нямаше да бъдем навреме в строя. Само мога да си представя какво би се случило, ако не дай Боже вероятният противник, както наричаха тогава турската и гръцката армия, наистина ни беше нападнал.

За повечето от нас - завършилите висше образование, и специално за мен, минал варварската и пампоровската школа, казармата почти не представляваше проблем. Още повече, че бяхме оформили група от няколко будни момчета около старшината на ротата. Ние му вършехме услуги, а той ни скатаваше в склада си и ни черпеше със секвистирани от другите войници вино и суджуци.

От тази група си спомням Валери Керин с буйните му черни мустаци и винаги лъснати като стъкло ботуши. Той бе доста по-голям от мен, директор на някакво предприятие в Благоевград. Освен това бе и баща на три деца. Смешно звучеше, когато идваха негови подчинени от предприятието му за съвет как той - обикновеният войник, дава нарежданията си от разстояние. Скоро срещнах името му в някакъв интернетски сайт и разбрах, че е виден бизнесмен от южна България.

Друг от групата се казваше Фудулски, бил митничар на някоя от границите преди да влезе в казармата.

Старшината Иванов беше колоритна личност, както подобава за „майка на ротата”. Редовно с часове ни занимаваше с глупостите си с цветущия си език, изобилстващ с думи от врачанския фолклор, като „уйко”, или „мездренски бруст”. Това много ни забавляваше и вечерната проверка, колкото и дълго да продължаваше, не ни тежеше въобще.

Често в едно село близо до Враца провеждахме учения. Там имаше и оръжейни складове, където давахме наряд. Селото се казваше Косталево, родно място на нашия колега Бранко, както разбрах по-късно. Селяните бяха изключително гостоприемни към нас - обикновените все още войничета. Редовно ни канеха в домовете си - бедни къщи с пръстени подове, и ни черпеха обилно с гъсто, почти виолетово на цвят врачанско вино, което ни сервираха във фаянсови купички. Купичките наричаха телевизори заради възможността да гледаш огледалния си образ, когато ги надигаш, за да пийнеш от тях. Виното винаги обилно се съпровождаше с мезета, които откачаха от просторите на чардаците си. Българският селянин обичаше и уважаваше момчетата, които го пазеха.

Шестте месеца обучение в школата свършиха бързо. Отмина и тържествената церемония по производството ни в кандидат подофицери, или старшини школници, както ни наричаха по руско подобие тогава. Предстоеше разпределението ни по различни части в страната. Тези, които имаха връзки, бяха пратени в София, други - по родните им места, а мен оставиха в школата като взводен командир да обучавам запасняци. Те обикновено бяха висшисти и ги пращаха при нас за по три месеца да добият офицерско звание. Това бяха хора с професии, повечето на години, с изградени навици. Така че моята основна задача беше да ги пазя да не се напиват прекалено и да не правят зулуми след това. Трябваше да следя и да не бягат по домовете си за по-дълго време, защото за такова провинение се полагаше военен съд.

Неотдавна известният режисьор Павел Васев, доскоро директор на Сатиричния театър, а сега - на Народния, ми напомни, че е бил запасняк при мен. От закачливия му поглед разбрах, че не е имал никакви оплаквания от държанието ми с него в качеството ми на началник.

Вечер ние – старшини школниците, излизахме наравно с редовните офицери и обикаляхме местните кръчми. Обичахме да ходим в „Буркана” в центъра и в един мотел с ресторант ”Хъшовете” на входа на града.

На хълма над Враца имаше и друга кръчма, мисля, че се наричаше „Кошарите”. Оттам слизахме победоносно, порядъчно почерпени и много шумни естествено. Враца не беше толкова голям град и често по заведенията се засичахме с редовните офицери, също отишли там да се почерпят. Като ни видеха, те си обръщаха главите на другата страна. Какво да правят: все пак ние бяхме редовни войници, макар и с нашивки, и нямахме право самоволно да напускаме казармата, а камо ли да гуляем по заведенията.

Трябва да призная, че годината, прекарана като старшина във Врачанската казарма, беше за мен един безкраен празник. От едната страна на школата бе винпромът, а от другата - месокомбинатът. Войникът, назначен да снабдява казармата с хляб, беше приятел и редовно ни носеше топли, ръчни, още димящи самуни. Предполагам, че уважаемият читател си представя какво настъпваше обикновено по обедно време...

Имаше естествено и не особено приятни моменти. Един от тях бе застъпването ми в наряд като дежурен по школа. В задължението ми освен охраната на школата се включваше и охраната на гарнизонния врачански арест, който се намираше на територията на казармата. Това се случваше обикновено най-малко един път в месеца и не беше рядкост да съвпадне с някой национален празник, когато другите си отиваха по домовете.

Нарядът се даваше за двадесет и четири часа, които когато не ходехме по проверки, прекарвах в едно вмирисано помещение в сградата на ареста, наречено караулно. Нарядът започваше с подготовка: няколко дървени сандъка с патрони, може би хиляда, а и повече, получени срещу подпис, трябваше да раздам на двадесетте войника, за които отговарях. Когато след края на дежурството войниците ми връщаха патроните, вечно един или два липсваха. Какво да правя, аз се бях разписал за всичките, а момчетата вдигаха рамене и се правеха,че не знаят как е станало това! Тогава се принудих при учебните стрелби, на които водех запасняците, да прибирам в джоба си по някой и друг куршум, за да го добавя в сандъка, когато се установеше липса.

Редовно нощем във военна „Уазка”, цялата в решетки, докарваха по някой арестант, обикновено от малцинствата, избягал от казармата, за да отиде при близките си. В онези години с трудоваците (така наричахме момчетата, които служеха в Строителни войски, повечето цигани) се държаха лошо и те рядко бяха пускани в отпуск. Горките, някои от тях бяха женени, но с месеци, а дори и година не бяха виждали семействата си. Да избягат обаче се смяташе за тежко престъпление и често такива войници завършваха в дисциплинарните роти. Това бяха всъщност военни затвори и попаднеш ли там, можеш да не излезеш с години.

Една нощ „Уазката” пристигна, спря пред входа на ареста и аз, както се полагаше по устав, излязох да я посрещна. В този момент обаче задната врата се отвори (явно са забравили да я заключат), арестантът скочи и хукна да бяга по баира в снега. Придружаващият колата офицер се развика охраната и аз, като техен началник, да хукнем да го гоним и да стреляме по него. Разбира се, тихо наредих на подчинените си да стрелят само във въздуха. Можеше ли на съвестта ми да тежи човек, виновен само за това, че оскотял в казармата, е избягал при близките си? Както се очакваше, момчето избяга, а мен се опитаха да ме обвинят, че съм позволил това да се случи. Номерът обаче не мина, защото при последвалото разследване се доказа, че арестантът не е бил приет от мен, тъй като в дежурната книга липсваше подписът на офицера за предаването и моят - за приемането на войничето.

Тогава ми се размина, но не така се случи няколко месеца по-късно, когато отново бях дежурен и седях на топло в караулното помещение. Вън бе кучи студ: една от онези

люти врачански зими, когато температурата през нощта беше стигнала до минус тридесет градуса. Долу в сутерена в арестантското помещение без отопление мръзнеха без връхни дрехи няколко момчета. Едно от тях - шофьорче в близката обслужваща рота, ми беше познато. Не можех да си позволя такова издевателство над човешката личност и с риск да пострадам пуснах шофьорчето да отиде в поделението си (то не беше далеч) и да вземе електрическа печка за арестантската стая. Така и стана. Спокоен, че момчетата вече не са изложени на студа, съм задрямал. Не щеш ли, рано сутринта, по изгрев слънце, в ареста нахлува проверка на висши военни от София. Само си представете потреса, който са изпитали, когато са видели арестантите да се греят на електрическа печка! Естествено, стана голям скандал, от който се събудих начаса и незабавно бях тикнат при другите в ареста. Долу, в студа, изкарах за щастие само няколко часа. Когато обстановката се успокои и се разбра, че проверяващите са си заминали, колегата старшина, дошъл да ме смени (мой приятел естествено), ме взе при себе си в топлата стая на дежурния. Там прекарах, предаван от дежурен на дежурен, остатъка от наказанието си. Слава Богу, единственото последствие бе, че косата ми беше остригана до нула малко преди уволнението.

Толкова за казармата, повече не искам да отегчавам читателя. Добре знам как прекалените мъжки приказки за нея бързо започват да досаждат на останалите.