Улица „Женева”, където съм се родил, е малка софийска уличка, пресечка на „Канала” (Перловската река) и ул. „Любен Каравелов”. Тогава тук, в покрайнините на града, се е намирало бунището на София, през което течала Перловската река и воловете пиели вода от нея. В онези далечни години (около 1923 г.) общината дарила парцели на държавни чиновници и те построили тук скромните си къщи, част от които са оцелели до днес.
В спомените си за възникването на улицата Вера Мечкарова – съпруга на журналиста Йордан Мечкаров, разказва:
Когато през 1928 г. моето семейство – съпругът ми Йордан Мечкаров, аз и три годишната ни дъщеря, както и семейството на Иван Попов се преместихме в новопостроените ни къщи, бяхме последните заселници на улицата. На една среща между новите съседи, когато улицата е вече завършена, Димо Казасов направи предложение: „Събрали сме се на тази улица хора от различни краища, с различни убеждения. Ще трябва да живеем в разбирателство и мир. Това е девизът на Обществото на народите със седалище Женева. Нека наречем улицата си „Женева”.
Заявление от 14.03.1925 г.
Заявление от Димитър Гачев,
жител софийски,
Живущ ул. „Солунска” № 13
Господин Кмете,
Моля нареждането Ви да ми се издаде препис от сключения договор от 14 тогова за даденото ми общинско място в квартал 439-А парцел 9-а.
София, 14. ІІІ. 925 г.
С почитание: /не се чете/
Помня като имена, а някои и на живо, част от тези известни за времето си личности.
Булевард „Евлоги Георгиев”, успореден на Перловската река, или както я наричахме „Канала”, беше с настилка от едри павета. Между тях никнеше трева. Автомобилите и каруците, които минаваха през деня по него, се брояха на пръсти. Ние, децата, обичахме да се качваме в движение на ока на каруците и да се возим, докато не ни види каруцарят и не ни прогони.
Голямо събитие бе парният валяк, който с много шум и трясък преминаваше отсечката от „Граф Игнатиев” до гара Перловец за половин ден. Нощно време често се будехме от грохота на преминаващите танкове, които се прибираха в близката казарма.
Всяка сутрин, много рано, улиците се миеха основно с маркучи, навити на галиоти: нищо общо с мръсотията, която сега е завладяла столичния град.
Често сутрин можеше да се чуят и силните викове на обикалящите града цигани, които рекламираха занаята си. Възгласите „точиларааа, стари неща купуааам, калайджията” или „зеле, зеле, зеле” бяха нещо обичайно за софийското ежедневие.
Любими места за игра на децата от махалата беше коритото на „Канала” или гара Перловец (на мястото, където сега се намира НДК). Там винаги можеше да се намерят месингови гилзи от патрони, които пълнехме с изстърган фосфор от кибритени клечки. Така приготвените гилзи поставяхме на релсите на „двойката”, минаваща наблизо. Какво гърмене падаше, когато мине трамваят!
Мадам Обраимова беше възрастна рускиня, съпруга на белогвардеец. Заселили се в София, търсещи спасение от ужасите на Октомврийската революция. Двамата с мъжа ъ живееха в мизерия на улица „Раковски”, в мазето на една вътрешна сграда. Мадам, както я наричахме ние, децата, ходеше по домовете и ни преподаваше френски език. Спомням си архаичните учебници, от които учехме, картонените игри с картинки, които ни раздаваше, за да говорим на френски, докато играем с тях.
Семейството на генерал Азманов живееше срещу нас. Едната от двете му дъщери, д-р Азманова, симпатична жена, беше нещо като квартален лекар, ползваща се с доверието на всички възрастни хора на улицата.
В същата сграда на № 5, вляво от Азманови, се намира домът на Владимир Иванов, баща му Иван Минев - старозагоски окръжен управител. На времето сградата се е давала под наем. По-късно в нея са се настанили сестрите му. Васила, съпруга на полковник Георгиев, беше зъболекарка и имаше кабинет на втория етаж. Другата - Цвета Иванова, съпруга на скулптора Марко Марков – автор на паметника на „Патриарх Евтимий”, беше първата жена-режисьор в България.
По-късно там се настаниха и други техни роднини, с чиито деца - Людмила и Владимир, които са в Америка, сме приятели до днес.
В мазето на къщата, дошли неизвестно откъде, живееха двама братя - Хари и Митко, млади момчета, и тяхната сестра Дияна. Хари и Митко по цял ден ремонтираха на улицата една стара Шкода Октавиа, а през останалото време правеха записи на магнетофон. Това беше едно „Мамбо”, което загряваше толкова, че можеха да се варят яйца върху него. Те бяха приятели с баща ми, доста по-възрастен от тях. Поправяха автомобила му - Мерцедес, докаран му от г-н Зографски - същият, който години по-късно стана собственик на Японския хотел в София. Автомобилът беше купен на втора ръка от Германия преди властта да въведе драконовските двестапроцентни мита, които правеха практически невъзможен вносът на автомобили от чужбина.
Не искам да се спирам на всеизвестните за по-старото поколение факти, че за руски автомобил (почти единствена възможност за притежаване на лека кола тогава) се чакаше повече от двадесет години. Колко бързо забравихме и колко бързо простихме гаврите, които си правиха с нас!
Сега е моментът да спомена за така наречените „соатаджии” - шофьори частници, притежатели на камиони, останали от войната. Държавата ги търпеше, докато имаше нужда от тях. В един момент забрани дейността им и камионите на нещастните шофьори изгниха по дворовете.
Спомням си двамата братя Стамболийски и техния бащакоито живееха в къща с двор на улица „Любен Каравелов”. Отдавна е разрушена, на нейно място има грозен блок, където до преди промените се намираше кварталният партиен клуб. Техният камион „Опел Блиц” дълго стоеше безмълвен, обраснал с трева, на улицата. Защо властта бе толкова жестока с обикновените хора?
В един хубав слънчев ден през месец юни 2009 година, по обедно време, вървяхме със Савата по улица „Професор Михайлов”, или „Ален мак”, както се наричаше преди по едноименното стихотворение на социалиста Димитър Благоев. Бяхме гладни и бързахме да хапнем сандвичи и да пием по бира в едно кафене на ъгъла с булевард „Васил Левски”, близо до Художествената гимназия.
В тясното помещение на една маса срещу нас на кафе с чаша вода бе седнал Скандала - така в махалата наричаха единия от братята Стамболийски. Въпреки че се поздравявахме на улицата и нерядко привечер седяхме заедно с други съкварталци пред съседно заведение на теферич на чаша бира, почти не бяхме разговаряли. Използвах момента, че бяхме сами и реших да го попитам за годините след войната, на които е бил свидетел.
Ето какво успя да ми разкаже за десетина минути: „Баща ми преди войната е бил студент по право. След „Девети”, като син на враг на народа, му забраняват да следва. Животът го принуждава да стане каруцар. По-късно благодарение на находчивостта си успява да купи от „Вторични суровини” два камиона, бракувани от войната: един германски „Опел Блиц” и един съветски „ЗИЛ”. Ремонтирал ги собственоръчно с подръчни материали и работил с тях като частен шофьор до 1956 година, когато властта забранява дейността им.”
Скандала ми разказа също как през 1956 година следвоенна Германия предложила на страната ни да закупи голямо количество камиони „Опел Блиц”, останали от войната, като вторични суровини, на стойност равна на стойността на вложения в тях метал. Условието било возилата да се предоставят на частни шофьори за развитие на дейността им. „Народната” власт естествено отказала…
Срещу нас, вдясно от Азманови, в малка двуетажна къща, запазена до днес, живееше съдията Илия Александров (или Ильо, както го наричаше баба ми). Висок мъж на преклонна възраст, преди войната той е бил председател на Върховния касационен съд. Дребничката му съпруга Марийка (Марика) беше пълна негова противоположност. Баба ми много обичаше да ги кани на турско кафе с бяло сладко или да ходи при тях на гости.
До нас, на номер 12, живееше известният общественик Димо Казасов. Родом от Трявна, той често обичаше да повтаря една тревненска поговорка: „На заем брбшно тепкано се враща”. Като съседи често си разменяхме сладкиши, услужвахме си с кофа кюмур или дефицитни тогава продукти. Звенар, министър на пропагандата по времето на последното правителство на Кимон Георгиев, Казасов беше дребно, енергично човече, към което съседите изпитваха смесени чувства. Помня неговата съпруга Вера, поминала се много преди него, дъщерите му Лилия и Агнес (Аска). Голямо събитие беше Димитровден, когато той събираше в салона на първия етаж на къщата си много гости, включително и нас, децата.
Спомням си един епизод с бай Димо Казасов: баща ми, неизлечимо болен, лежеше вкъщи в ателието си на четвъртия етаж. Бай Димо, вече много възрастен, взел стръмното стълбище на един дъх, влетя в ателието възмутен. Сподели, че събарят Вазовото кафене до Руската църква на „Царя” (булевард „Руски”). Между впрочем, аз бях свидетел на събарянето. Спомням си една огромна машина с топузи и горкия Димо Казасов, който тичаше напред-назад.
На ъгъла с „Евлоги Георгиев” бе къщата на Кимон Георгиев. Отпред пазеше милиционер. Всеки ден пристигаше един огромен съветски автомобил, марка ЗИС (”Завод имени Сталина”) - пълно копие на американските лимузини от онова време. На пода пред задната седалка имаше малък персийски килим. Самият Кимон Георгиев - едноок, с очила и бастун, се качваше важно в автомобила. Нас, децата, играещи на улицата, милиционерът разгонваше по време на този височайш акт. Разгонваше ни също и когато пристигаше „Уазката”- фургонът на УБО7/ с хранителни продукти, каквито не бяхме виждали. Предназначени бяха само за богоизбраните съветски агенти, управляващи България.
Зетят на Кимон Георгиев - известният Гиньо Ганев, привечер минаваше важно пеша по улицата. За него разправяха, че като студент по право от Бургас ухажвал най-свенливата девойка от випуска - дъщерята на Кимон Георгиев. Той, председател на „Отечествения фронт”, както и Благовест Сендов - председател на БАН, никога официално членове на партията, бяха доказателството, че в България не само комунистите могат да бъдат на ръководни постове.
През 1973 г., въпреки възмущението на всички обитатели, общината прекръсти улицата ни на името на тъста на Гиньо Ганев - Кимон Георгиев. Това не попречи години наред да продължаваме да я наричаме „Женева”. И в кореспонденцията от чужбина улицата винаги беше изписвана така. Поставиха и паметна плоча с лика на Кимон Георгиев на фасадата на къщата, където живееше. Малко преди Десети ноември ние - обитателите на улицата, откъртихме табелите с името на Кимон Георгиев и поставихме други със старото наименование на улицата. Паметната плоча изчезна мистериозно една нощ така, както се беше появила.
Сега, почти двадесет години след Десети ноември, не мога да не отчета и качествата на г-н Ганев. Високоерудиран, умеещ да се нагажда при всички обстоятелства, той не показа и капка доза обида към съкварталците, които след промените не пропуснаха възможността да изразят отношението си към него. Продължи да поздравява любезно всички.
Двамата синове на Гиньо Ганев сега са уважавани членове на обществото: Кимон е известен лекар, а Ивайло е преподавател в Софийския университет.
Не искам да пропусна и техния братовчед, син на балдъзата на Гиньо (сестра на жена му), моя приятел от студентските години Емил Митев, сега известен художник във висшите среди на Холивуд.
На отсрещния ъгъл, пак на Канала, изпъква красива сграда в стил „Баухаус”, дело на известния архитект Васко Василев, строена от индустриалеца Чакмаков. Ние я наричахме ”правителствената кооперация”. Там живееха, настанени с постановления на ЦК на БКП, (повечето без нотариални актове, както се разбра по-късно) наследниците на Владимир Поптомов, Боян Българанов, Венелин Ганев, Пенчо Кубадински.
На първия етаж беше апартаментът на генерал Семерджиев, а известно време до смъртта си живя и Вълко Червенков. Емил, малкият син на ген. Семерджиев, симпатично момче, достигнал бързо висше офицерско звание, за съжаление почина рано.
Спомням си интересен епизод от времето, когато Червенков живееше там: някакъв клошар споменал нещо по повод управлението му, тичаше в градинката на Канала, а Вълко го гонеше и го налагаше с бастуна си.
Липсата на нотариални актове (явно са мислили, че властта, „която са взели с кръв”, е завинаги), им изигра лоша шега. Наследниците на Чакмаков успяха да реституират по-голямата част от сградата.
От обитателите ъ помня сина на Боян Българанов Любо, който често сменяше нови западни автомобили. Той бе добър човек и заедно със съпругата си, рускинята Валя възпитаха две дъщери, достойни за уважение.
Наследникът на Чакмаковия род, който успя да реституира по-голямата част от кооперацията, разказваше колкото интересен, толкова и потресаващ факт от времето на национализацията. На всеки етаж във всеки от луксозните холове на апартаментите имало красив полилей. Когато комунистите нахлуват в сградата, в апартамента, даден на Поптомови, полилеят липсвал. Другарката Поптомова, възмутена от този факт, отишла до тогавашния дом на Чакмакови, влезла, без да чука и виждайки въпросния полилей да виси в хола, вдигнала мрачен скандал. Без въобще да помисли, че може да последва токов удар, откъснала го от тавана и се понесла с него към дома си. Какъв цинизъм!
Поптомови бяха важни и с изключение на нас - Гачеви, не поздравяваха никого. Вероятно се смятаха за висша комунистическа класа, за която е унизително да контактува с обикновените безпартийни съседи.
Малко преди промените през 1989 г., като проектанти на Историческия музей в Белица, откъдето е родът Поптомови, имахме професионални контакти с една от уредничките на музея. Името ъ съм забравил, но си спомням един факт, който тя разказваше с възмущение. Поптомова, като почетна гражданка на Белица, получила парцел в модерния тогава скиорски комплекс Семково. Там започнала да строи луксозна вила. Местната партийна управа вдигала беличани в почивните дни на бригади за безвъзмезден труд по строителството и довършителните работи на частния ъ имот. На всичкото отгоре тя била недоволна от работата. Какво нахалство!
Няма да бъда честен към себе си, ако не отбележа един факт, който илюстрира противоречивостта на годините, в които живяхме. На сестра ми Марина, като млад проектант на щат в Министерство на енергетиката, беше възложено да проектира и следи за изпълнението на изложба в Атина. По „семейна традиция”, въпреки че в ангажиментите ъ влизаше и така нареченият авторски надзор на място, от милицията не я пуснаха да замине за Гърция. Тогава Дичо Атанасов, съпруг на г-жа Поптомова, направи необходимото Марина да получи паспорт и да замине за Атина.
В сградата живееха още и режисьорката Ганева - дъщеря на Венелин Ганев, със съпруга си - писателят Атанас Наковски. Тя беше любезна и възпитана жена, може би единствена от живущите в кооперацията, като изключим Поптомова и семейство Българанови, която поздравяваше нас - простосмъртните съседи. Беше режисирала една от пиесите, на които баща ми беше художник.
Вдясно от нас, на номер осем, живееше баба Павлина, или баба Пина, както я наричахме ние - децата, жена на Антов – заместник-кмет на София. Имаха две дъщери - Беба (Стоянка) и Гането (Богданка). Гането, пианистка, успя да замине с децата си Кирчо и Мариана на работа в ГДР и оттам да се изселят в Австралия. Мъжът ъ, Никола Гунев е син на Кирил Гунев, министър на финансите в кабинета на Георги Кьосеиванов в периода 1935-1938 г.
Беба беше архитектка, синът ъ Владко замина при баща си в Западна Германия. Видях го в София тридесет години по-късно, вече зрял мъж, със самочувствие.
На номер 6, на първия етаж, е живяло семейството на инж. Атанасов – запасен генерал, със съпруга Фицка.
Помня сина им Боян Атанасов - дипломат от кариерата. През 1940 г. в качеството си на консул на българската легация във Виши организира изтеглянето и закрилата на голяма част от колонията българи и български евреи от Париж в България. В статия във в. „Труд” от 5 април 2000 г. - „ООН почете българин, спасил десетки евреи”, се казва, че „През 1940 г., когато Европа била окупирана от нацистите, той снабдил с паспорти петнадесетина еврейски семейства, бежанци от България. Настанил ги в легацията и след две седмици трудни разговори с различни германски инстанции успял да ги качи на три специални пътнически вагони за София.”
Съпругата му госпожа Теодора (Фео) Хаджимишева, дъщеря на Панзи Мериън Браун - първата художничка на миниатюри в България, е изтъкнат преводач и преподавател в Софийския университет. Те имат трима сина. Големият, Богдан, професор, преводач, депутат от десницата във Великото народно събрание, сега живее в САЩ. Средният, Васил, е дългогодишен преводач и преподавател по английски език. Най-малкият, Панчо, учител по рисуване, беше известен с това, че в обикновения му български паспорт пишеше: роден в Лондон, окръг Англия. Той също, като почти всички от нашето поколение, „доволни от народната власт”, се изсели в чужбина.
Над тях, в мансардния етаж на къщата, живееше госпожа Мира Вълкова със семейството си. С баба ми Тодорка се обичаха много и редовно си ходеха на гости, било да нищят махленските клюки, било да споделят опит в правенето на туршии или варенето на сладко.
Днес е удоволствие за мен да срещна на улицата синът ъ Виктор и да споделя с него теми от политиката и живота. С един интелигентен човек е винаги интересно да си побъбриш. Между другото Виктор Вълков е женен за племеницата на журналиста Данаил Крапчев.
Интересна и същевременно тъжна е съдбата на Сашо Стрезов- съсед от номер 4, поминал се малко преди да напиша тези редове. Винаги център на компанията, пещерняк, заради разказване на политически вицове и намерена в библиотеката му книгата на Хитлер Mein Kampf („Моята борба”). Беше наклеветен от свой приятел, сега журналист на висок държавен пост, който извикан в МВР, като сидетел по случая потвърдил обвинението. Стреза, както го наричаха всички, бе осъден и лежа в затвора повече от две години до 1977 г. Тук трябва да се подчертае, че известна днес изкуствоведка, извикана по същото дело, отрекла всичко в защита на приятеля си.
За всичко това знам от потърпевшия в личен разговор, както и от неговата съпруга. И всички съседи са добре запознати с факта и прекрасно знаят за кого става дума.
Името на предателя заради добросъседските отношения няма да спомена. Но в името на истината и на паметта на Сашо Стрезов нямам право да не разкажа тази тъжна история.
На номер 2, отпред, в кокетна малка къща е живял Иван Попов - министър на външните работи в кабинета на Богдан Филов, самоубил се в Букурещ веднага след Девети септември 1944 г.
Матей Грънчаров, роден и живеещ до днес отсреща, ми разказа следното. По време на войната в къщата били настанени четирима немски пилоти от „Луфтвафе”. Дафинка, която поддържала домакинството им, един ден го извикала да му покаже нещо: на свитъци хартия били изобразени силуетите на английски бойни кораби с въоръжението им. Те са служили на летците да различават корабите, когато прелитат над тях и да ги атакуват. Разказа още, че след летците къщата била наета от ливанеца Камел Мрова – млад, около тридесетгодишен човек от Бейрут, среден на ръст, с бяла кожа. Правел партита на терасата. Посещавали го елегантни жени, част от които доста мургави. Една вечер Матей го проследил и видял как влиза в германската легация. Вероятно е бил резидент за връзка с арабския свят.
Ето какво ми разказа Матей и за баща си: „Баща ми беше юрист, дългогодишен консултант на Министерството на търговията, промишлеността и труда, активно участваше в законодателството в тази област. На четвърти октомври 1944 г. го арестуваха пред дома ни, на улицата. Млада жена звънна на вратата и когато той излезе, двама мъже с пистолети се нахвърлиха върху него.” Младият Матей, тогава петнадесетгодишен, останал сам в дома си, майка му и сестра му били евакуирани в провинцията. Единствено баба ми Тодорка се престрашила да отиде при него и да му предложи да спи в нашата къща, докато баща му се върне от ареста.
На номер две навътре в двора още може да се види китният дом на семейство Мечкарови, обвит в бръшлян. Спомням си г-жа Мечкарова, съпруга на журналиста Йордан Мечкаров - достолепна госпожа на респектираща възраст, с боядисани в синьо според аристократичната традиция коси. Често идваше на гости при баба ми.
За да не доскучае на уважаемия читател, ще завърша разказа за обитателите на улица „Женева” със световно известния скулптор Михаил Симеонов. Мишо сега е в Ню Йорк и е направил единствената по рода си отливка на жив слон в Кения, дарена на ООН от народите на Кения, Намибия и Непал. Той живееше в партерния етаж на ъгловата кооперация с ул. „Любен Каравелов”. Неговата дъщеря Ели, вече отдавна в Америка, ми беше съученичка. Незабравима за мен е загадъчната миризма на глина, която ме спохождаше винаги, когато посещавах дома им.
На „Женева” номер 1 се е намирала къщата на социалдемократа Янко Сакъзов. На нейно място през шестдесетте години е построена висока сграда. Като интересна личност, живяла там, си спомням и прославения диригент проф. Саша Попов - създател на Софийската филхармония през 1936 г. Тук той живя за кратко време с поредната си шеста съпруга, с която замина за Египет и повече не се върна в България. Помня неговия жълт „Опел Рекорд” - един от малкото автомобили, паркирани на улицата.
Много по-късно, в началото на 2001 година прозорците в дома на Димо Казасов ненадейно светнаха. Къщата бе необитаема от близо година. В двора се появиха едър, гологлав, представителен мъж на около шестдесет години и дребна жена от азиатски произход. Разбрахме, че къщата е наета от тях. Разбрахме, че това са швейцарският дипломат Жорж Капт и индонезийката Енда. Жорж оглавяваше швейцарската мисия за икономическо подпомагане на страната ни, а Енда бе негова спътница в живота. България бе последната спирка на Жорж преди да се пенсионира. По-късно, когато станахме близки, редовно ми даваше да чета докладите му, като явно ценеше моето мнение.
В началото имахме спорове. Той защитаваше току-що дошлото на власт правителство на Симеон Сакскобургготски. Твърдеше, че министрите му говорели на „език, разбиран от Европа”, което щяло да помогне за приобщаването ни към нея. Мъчех се да му обясня, че това привидно. С времето той разбра заблудата си и се съгласи с моето мнение.
Жорж бе човек с осанка и стил, достоен за подражание във всяко отношение. Винаги елегантен и с лъснатите до блясък обувки, с неизменната си шапка с широка периферия и с кръглите си телени очила, неговата двуметрова, леко прегърбена фигура беше забележителна.
Жорж и Енда живяха в къщата си на улица „Женева” до 2005 година когато изтече мандата му.
25.10.2012 16:02
それは誰かが漁船に実際にある間に正しいスニーカーが思う信じるには、いくつかの主な理由のために非常に相当なもの。デッキシューズは、同時に伝統的なブリーフをitself.uggによって容器から解放し、長寿のために例外的であるときのカバーに関してで構成されており、また、庇護希望にもかかわらず、それらを身に着けている個々のガードのためだけではなく適用されます。
<a href=http://www.ugbootsjapan.com/アグ-ベイリーボタン-c-14.html>アグ ベイリーボタン新作</a>
<a href=http://www.ugbootsjapan.com/>アグ</a>
<a href=http://www.ugbootsjapan.com/アグ-ベイリーボタン-c-14.html>アグ ベイリーボタンレディース</a>
<a href=http://www.ugbootsjapan.com/アグ-ベイリーボタン-c-14.html>アグ ベイリーボタン人気</a>
<a href=http://www.ugbootsjapan.com/アグ-クラシック-ショート-c-6.html>クラシックショート アグ</a>
<a href=http://www.ugbootsjapan.com/>UGGブーツ 激安</a>
<a href=http://www.ugbootsjapan.com/アグ-クラシック-ショート-c-6.html>UGGクラシックショート</a>
<a href=http://www.ugbootsjapan.com/>アグ ブーツ</a>
<a href=http://www.ugbootsjapan.com/アグ-クラシック-ショート-c-6.html>アグクラシックショート激安</a>
<a href=http://www.ugbootsjapan.com/>UGGブーツ</a>
<a href=http://www.ugbootsjapan.com/アグ-ベイリーボタン-c-14.html>アグ ベイリーボタン</a>
<a href=http://www.ugbootsjapan.com/>UGG</a>
<a href=http://www.ugbootsjapan.com/アグ-クラシック-ショート-c-6.html>アグ クラシックショート</a>
