ФЕНТЪЗИ, А ЗАЩО НЕ И РЕАЛНОСТ
За Коледа много от прокудените в чужбина българи, прокудени от глада и мизерията, прокудени от безпрецедентната наглост на властта, простотията и безочието, се завръщат в страната си, която завинаги, ще остане тяхна Родина.
На 26 декември 2013 година, на втория ден от светлия празник, разбрали от медиите в страните, където живеят, от своите близки и от „глобална мрежа” за безобразията, които се случват в страната им, българите от чужбина се организират за грандиозен протест срещу омразната от народа власт в центъра на София.
Разбрали за тази грандиозна инициатива, обявяват протест по същото време и „Ранобудните” с техните преподаватели от всички университети в страната, „Протестната мрежа” от хилядите съмишленици, излизащи ежедневно по софийските улици, вече повече от половин година. Сред тях са и актьори, режисьори, художници, музиканти, архитекти писатели и други, наричани „будната съвест на гражданското общество”.
Недоволните земеделци и граждани от цялата страна, шофьори на таксита и земеделски машини, преодолели апатията и страха да не загубят малкото, което все още смятат че притежават, тръгват по тъмно на поход към София, по същото време – 26 декември, на същото място белязано, все още с жълтите керамични павета.
Студенти и граждани блокират кръстовища и основни артерии в столицата. Други затварят пътища, железопътни линии летища и пристанища.
Успели да преодолеят тесногръдите си вражди, оставили различията помежду за в бъдеще, рамо до рамо формации, като „Герб”, „Реформаторски блок”, „Синьо единство”, „Движение 22 септември”, „РЗС”, земеделци и други подобни, за които европейския път на страната не е без значение.
Профсъюзите, чиито членове, потънали в безработица и мизерия, подлъгани с благоденствие от сегашните властимащи, се включват също в протестите.
Православното братство, приключило, най-накрая с враждите си, понесло кръста на вярата, застава начело на шествието.
И така, в мразовитата декемврийска утрин, няколко дни, преди края на годината, изпълнена с тъга по непостигнатото, пред сградата на Народното събрание, срещу конната статуя на „освободителя”, пред погледите на скептиците, се събират десетки хиляди решителни хора, готови в името на своето бъдеще, да прогонят от парламента онези ненаситните, чиято единствена цел е отново да обърнат страната на изток, и я върнат при своя господар с ботушите.
На импровизираната трибуна, изградена срещу правещите се на слепи и глухи, повдигат духа на народа с песни и речи представители на всички онези, излезли в студа на протестите.
По подобие на украинците, борещи се за своята независимост от руската мечка, доброволци раздават гореща чорба и напитки на недоволните си братя и сестри. Чуват се познатите от месеци възгласи, развяват се национални и европейски флагове, многохилядното мнозинство на площада скандира лозунги, които онези вътре заслужават , но не искат да чуят и се правят, че не се отнасят за тях.
В един момент Суверенът, този в чието име се кълнат онези зад високите порти, настръхнал срещу неправдите, избутва преградите и прекрачва прага на вековната сграда като прогонва от нея недостойните, наместили се там според тях „веднъж, но завинаги”.
Полицаите, уморени да пазят от „народната любов” онези, които най-малко го заслужават, полагат на земята щитовете и каските си, разбрали насетне, че онези, срещу които са ги изправили не са врагове, а техни братя в съдбините си.
Негодяите, принудени да напуснат мекотата на креслата си, уплашени от това, че народът ще търси сметка за грабеното, бързо заемат място по пейките на втория терминал на летището, замествайки всички онези, които довчера са гонили.
А животът си тече, спрялата рулетка пак се завърта и избори отново предстоят. Дано обаче тези, които ще представляват народа ни, наистина мислят не само за себе си.
Засега всичко написано по-горе, е само една приказка. Какво пречи, обаче по един или друг начин да бъде постигнато. Заслужава си това усилие в името поне на децата ни.
