Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.12.2013 21:58 - Д-р Любомир Канов Свобода на оловото
Автор: dimi54 Категория: Политика   
Прочетен: 1130 Коментари: 0 Гласове:
1



Д-р Любомир Канов Свобода на оловото

В последно време започнах да губя вярата си в българското слово и в съпътствуващия го умствен процес. С нарастващ ужас забелязвам, че каквото и да бъде изречено или логически доказано на родния ми български език, няма абсолютно никакво значение.
Съвършенно безразличие посреща каквото и да било разкриване на каквито и да било потресаващи факти и никакво възмущение не предизвиква изричането и на най-необикновените и фрапантни публични лъжи. Каквото и да бъде казано, не само в обикновен разговор, но и в най-отговорна форма от облечени във власт хора, на ниво държава, съд или политика, не носи никакви последствия – и всякакви твърдения, поразяващи със своята абсурдност и фалшивост, биват пускани в циркулация, само за да бъдат забравени от всички на следващия ден.

Своеобразната публична деменция е сякаш символизирана от беззъб квартален алкохолик, интервюиран от случайни и апатични телевизионери, фъфлещ мъдрости от типа, че „всички са маскари!”, без да е имал никога храбростта сам да се погледне в огледалото.
Разрушителната ръжда на една много специфична българска корозия на истината и яснотата е покрила ламарините на всяко публично учреждение, властова институция или катаджийска будка - и е оцветила ежедневието на българския човек в особен кафяво-кален колорит на униние и безнадеждност. Удивителен публичен „дискурс” се е наложил навсякъде и особено в „юриспруденцията”, в съда и правораздаващите органи, сякаш елементарната логика, изучавана някога в училищата, е забранена - и на нейно място се е настанила паралогиката на псевдолозите-фантасти, чието подобаващо място е в трактатите за мисловните разстройства.

Мотивите на съд и прокурори звучат налудно, когато свождат своите абсурдни и нелепи решения до суверена, т.е. данъкоплатеца, който им плаща, за да получи от тях правосъдие. Физиономиите на тежки престъпници и техните истински злосторства остават скрити в качулките на якетата им или пък се появяват триумфиращи, когато магистрати от типа на Пенгезов, Сантиров, Георги Марков, Лазар Груев, Спартак Дочев и подобни ги освобождава - и на практика ги защитава с пунктуалистични доводи, или пък ги хоспитализира с нелепи диагнози. В най-лошия случай делото се връща за доразглеждане. Ломброзо тържествува в публичното и медийно пространство, показвайки дегенеративни физиономии и победно дефилирайки от екраните с посткомунистическите черепи на Румен Петков, Алексей Петров, Райдовски, Цвятко Цветков, Гиню Ганев, Цветелин Кънчев, които ни разказват "играта" и ни просвещават в тънкостите на политическия дискурс.
Но вместо публично изумление или потрес, улицата, масовото народонаселение и развеселените цигани - съставляващи, така да се каже, преобладаващото обществено мнение, удрят по две-три гроздови и пускат чалга канала, ако не е дошло още времето за Слави. Българският език е загубил до такава степен смисъла си, че младите хора постепенно започват да го избягват, като носител на зъл, свадлив и безнадежден глас от миналото, глас на лъжата, който трябва да бъде забравен и заменен с логичния и смислен английски. Мисля, че много от тях вече го използват повече като ругателен език, като махленско арго за разпри и обиди, за общуване между простаци, докато те си спелват и даунлоудват истинските неща на английски помежду си или със своите връстници по света.
Изключвам Гетото, защото по принцип там младежта не говори български, освен гореспоменатите ругателни изрази, смесени с около 300 индоевропейски думи.

Последните мохикани на българската словесност, в самотно отчаяние и нищожни тиражи, в мъждукащи публикации и затулени блогове се опитват да кажат, да оспорят, да хвърлят светлина. Всуе. Няма кой да ги чуе, няма кой да прочете, никой не се интересува, никой не помни, че съществува "език свещен на нашите деди". Мисленето е заподозряно като излишно, умствената дейност като безполезно занимание на гламавци, добрият изказ и изящната словесност са за "аутсайдери", които не принадлежат на днешната българска реалност.

Защо тогава седя и пиша тези редове? Нали знам, че онези неколцина, които може би ще прочетат онова което съм написал, мислят като мен и даже го знаят по-добре от мен, а останалите няма никога да го прочетат?

Това е основният въпрос, който си задавам от доста време и на който нямам достатъчно разумен отговор. Ако наистина имаше някакво значение написаното, изпятото, изкрещяното по площадите, нали днешната действителност щеше да бъде друга, обществото нямаше да е в плен на престъпния криминално-кадесарски свят от нечетящото книги подземие, а щеше да е затворило подземието с изчадията и да е хвърлило ключа в дън гори тилилейски? Нима ще се окаже прав писателят Соломон Волков, когато пише след значителен и сериозен анализ на епохата, че Сталин е титан, защото е променил завинаги историята на планетата със своята безмилостна решителност да действува, докато поетите и интелигентите са хвърляли своите литературни копия с писец на върха към ботушите на бронзовия истукан, обляни в сълзи и затрупани в смачкани стихосбирки, мятали са гневно своите острилки, писалки, ноти и поеми срещу ботуша настъпил здраво гърлото им. И в крайна сметка не са променили нищо, освен шанса някои да останат живи, а други да се откупят и да получат по някоя дребна привилегия… Освен, онези разбира се, несретните, които са замръзнали, клекнали в студа край някоя дупка в леда, служеща за клозет, като поета Манделщам - или пребити с с тояга в главата от Шахо Циганина като Сашо Сладура в кариерата край Ловеч. Способността да убиваш, „това най-просто човешко умение” както го нарича самият Исак Бабел, гениален разказвач и неуместен чекист в болшевишката Конармия, по-късно размазан от същия онзи ботуш, защото е имал неправилната политическа антропология и е носил очила, не е нашата сила.

Ние не се научихме от нашите мъчители, ето вече 65 години, как се измъчва човек, как се режат пръсти с лозарска ножица, как се взимат рушвети, как се бие паднал човек с железни прътове от 20 души с черни якета, как се нанася удар с метален бокс в лицето или от изневиделица - с гола бръсната глава - в носа на някой неподозиращ, уж да си вземеш огънче от него. Как се пребива невинен арестуван човек с тояга и се хвърля на свинете. Как се говори с бездарен, гъгнив глас баналност след баналност за „общото благо” - и след това как се хилиш като хиена над баламосаните глупци, които те избират за президент, макар да си бил слуга на господарите ти от комунистическото Гестапо. Как се става внезапно милиардер от довчерашен копой, пазещ властта на Политбюро - и как от правоверен марксист–ленинец се преобразяваш в масон, а по-късно и в колекционер и ценител на скъпоценни антики, изкопани от нашата земя от иманяри и доставени до “капото” от бивши подопечни кадесари, станали по съвместителство търговци на музейни ценности като Димитър Иванов - Митьо Гестапото?

Това не го можем, това не го научихме; хората на действието, на побоя, на подлостта и насилието, неспирани от никакви вътрешни и, както се вижда, външни или законови забрани, ни „разказаха играта”, разкатаха ни фамилията, прогониха ни или смачкаха когото можеха да докопат - и след триумфалното ни завръщане в „семейството на европейските народи”, седнаха здраво върху главата на стадото, наречено българи. Знам, че е несправедливо да се обобщава за всички наши сънародници, но наистина „лошото” победи България, не без помощта на нашия собствен народ , както разбира се и на неговите бездарни и подкупни лидери. Истината е, че народът е, който съвсем демократично избира постоянно на власт комунисти, подобни на агента Гоце - и търпи Станишев да се усмихва като приказен шебек от някаква лоша приказка със сюжет "Синовете на Политбюро", които „пак са тука, на всеки километър, от червеното знаме родени”. А от другия етничен ъгъл наднича „народния представител” на ДС Доган, с чаша уиски и пура в ръка, ръководейки криминалната си империя и раздавайки порционите от охраняваните си от държавата сараи.

Стана вече кристално ясна схемата, по която беше тласнато през всичките тези 21 години българското общество. Най-коварните от водачите на Партията в съдружие с босовете на Държавна Сигурност и под закрилата на своите босове от КГБ извършиха социален преврат, маскиран като преход към демокрация. Целта им беше чисто материална, което като материалисти те не би трябвало да крият дори. Методите им на "преход" бяха типични за тях от 9/9/44 и до днес. Първо и най-важно беше да се запази страха, техния най-верен съюзник. Вместо "държавният страх", страха от институциите на репресията, която беше вездесъща, се появи и насади дифузния страх от неуловимия, ненаказуем и всемогъщ криминален престъпник, който тайно или явно беше закрилян от новата "демократична" държава и от съдебна система, изцяло инфилтрирана и ръководена от ДС. Законът на силата, на куршума, на пребиването и рекетирането, на "силовите бригади" , на масовата битова и ненаказана престъпност стана ръководен принцип.

Това не беше случайно, а съвсем умишлено, първо, за да компрометира истинската демокрация и второ, да осигури "хляб" за огромната армия от кадри на бившата ДС от ниските звена, пълчищата от биячи, военизирани спортисти от типа на "хранените хора" на прабългарските ханове или "опричниците" на Иван Грозни, съгледвачи те или просто криминалите, които са били винаги "социално близки" по израза на Сталин. Третият и особено полезен ефект за, както ги наричат - "кукловодите" на прехода, беше масовото напускане на страната на всички онези, които се обезкуражиха, че в България може да се започне честен малък бизнес, че има някаква гаранция за човека, неговата и на децата му сигурност и лична собственост и че може да се живее достойно. Това беше истинската победа на злото, защото успя да прогони много от своите потенциални противници и да премачка най-важното в сърцето на един народ: Надеждата, че има смисъл, че има някакво бъдеще, че сме се отървали от изродската система, която ни беше превърнала в безпомощни роби.

За инфлациите, пирамидите, манипулираните недоимъци, контрола върху медиите, присвояванията на собственост е ненужно да се говори, защото всичко вече е ясно за всички, но е вече прекалено късно това да се промени. И резултатът е видим с безпощадна яснота за всеки, който пожелае да го види.

За какво става дума, мили мои сънародници? Ами, става дума за един измиращ народ, за една история на един измиращ народ, и няма защо да се преструваме, че не виждаме това. Един полумъртъв език, една въздишка от умъртвените села, където някога са живели хора, които днес са само географски обозначения на смъртта. Оставени на доизживяване кретащи бабички, полуразрушени църкви, затлачени с боклуци реки, кални улици, по които се движат изкаляни овце и овчар с гуменяци и бейзболна шапка на която пише NY GIANTS. Няма миризма на хляб и тичащи деца, няма родове, няма сватби, освен циганските, има Скайп и сиромашки преводи от гурбетските спестявания, достатъчни да се продължи още малко агонията. Безнадеждни градове от панелни блокове с ръждясали балконни конструкции, пустинни площади от мрамор с паметници на дебелокраки хора с метални ямурлуци, шмайзери и стиснати в посока на небето юмруци, по които през зимата се пързалят изкорубени от живота хора с такета и пълни с кисело зеле найлонови торбички. По изкъртените улици са паркирали двойно Майбах и Бентли автомобили, а наоколо безразлично обикалят с цигара в уста дебели полицаи, които по нищо не се различават от онова, което някога наричахме "мицове". Прехода не се състоя, те "пак са тука", те никога не са си ходили. Ние си отидохме.

И все пак, доколкото ми е дадено словото, доколкото все още съществува нашият прекрасен език на който говоря и който ми е завещан като майчин език, отказвам да мълча, отказвам да се примиря с гибелта на всичко за което са мрели по бойните полета нашите деди и прадеди, отказвам да приема смъртта на езика ни, културата ни, музиката, генетичната ни история и всичко останало, което представлява за мен България. Мисля, че дори да останат една дузина хора, които съхраняват в себе си тази памет, все пак не всичко е загубено. Ако пък дори една дума от написаното има някакъв смисъл за някого и го накара да се замисли, това ще е знак, че не винаги ботуша и злото побеждават, че словото може би е по-силно от оловото.

Д-р Любомир Канов



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dimi54
Категория: Политика
Прочетен: 62869
Постинги: 45
Коментари: 18
Гласове: 28
Архив
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930