КАКЪВ ПЕС, КАКВИ ПЕТ ЛЕВА

 Другарят Станишев много държи да стане постоянен шеф на ПЕС, толкова държи, че е готов на всичко, но правителството да издържи до май през следващата година, когато ще са изборите за европейския парламент за да не се компрометира предварително. И как няма да не държи, това което успя да сътвори и да стори на партията си в последно време, не успя да направи нито Луканов, нито Виденов, нито дори Първанов. С бързи крачки, този мушмурок успя, за последните няколко месеца да върне партията си в началото на прехода и да я превърне отново в комунистическа партия от сталински тип.

В началото на прехода, през деветдесетте години,  стратегът Лилов, Бог да го прости, употреби усилия, трябва да му се признае успешно и пред погледа на всички българи  промени името на партията в социалистическа, успя да запази активите и, да подреди конгресите до ден днешен след този, който те самите нарекоха учредителен, когато социалдемократите, наречени широки се отделиха неприели тероризма и класовата борба за свое верою. Тогава успяха по някакъв начин да приспат обикновените хора и бързо да се забрави все още силния спомен от масовия геноцид след войната, от репресиите по лагерите, от привилетиите, забраните и всичко друго, присъщо на комунистическата им партия. Успяха, трябва да им се признае, този път почти без кръв, ако разбира се, не се смятат бухалките, да се превърнат те и техните синове, от борци срещу капитализма в назначени капиталисти, които в един момент да се окаже, че притежават всичко в страната. Това стана пред погледа на нищо неподозиращите простосмъртни, които подскачайки в студ и зной по митингите, останаха бедни и отново излъгани, очаквайки най-сетне отдавна бленувания “равен старт”.  

Но уви, времето минаваше, едните богатееха самозабравили се в разгула си, другите беднееха, чудейки се как да нахранят децата си. Правителства се сменяха, уж леви или десни, кризите се задълбочаваха все повече и повече.

Междувременно, дали по стечение на обстоятелствата, или по-скоро по стратегически причини, страната ни стана член на НАТО и ЕС. Това беше добре дошло за новоизлюпените социалисти, които бързо се наместиха на банките на ПЕС в парламента на Страсбург. С това решиха,че вече нямат нищо общо с комунизма, всичко е забравено, че поколенията ще приемат легитимността на олигарсите им, като нещо обективно, че децата и внуците на тези, които преди години мъчеха по лагерите, ще станат наемни слуги и ще работят безропотно за къшей хляб във фабриките им построени с европейски пари.

Не си бяха, обаче направили добре сметките. Забравили бяха за господаря си, забравили бяха за ботушите му още миришещи на кръвта на потъпканите. Със сигурност знаеха, че той, човекът в ботуши няма да ги забрави. И той не ги забрави наистина. Раздал парите предварително, не само поиска  партията бридж да се изиграе докрай и голямия шлем да се завърши, но си поиска отново и цялата губерния на юг от Дунава.

Честа се падна на Станишев да свърши черната работа, знаейки че това ще му изяде главата. Но какво да прави, иначе го очакваше съдбата на един съратник на баща му, който се опита откланяйки се от “правата вяра” да се измъкне от стъпките на ботуша.

Сценарият започнат от изток, добре поет от нашите другари бе нужно да се изпълни до край. И ето, че бързо забравиха маската с меки черти на европейските социалисти и още по-бързо изтупаха от тавана на Позитано, озъбената маска на злото. Оказа се, както и очаквахме, нищо старо не бе забравено, размахали калъчките, без да се съобразяват с нищо и никой, проклинайки Запада, дори знаейки, че от там идват парите им, успяха за броени дни да подсетят за себе си. Подсетиха за хилядите избити от тях без съд и присъда, подсетиха за лагерите, подсетиха за фалиралите банки, раздадените куфарчета с необезпечени кредити, подсетиха за кражбата на гласове по време на изборите.

 Успяха успешно да върнат и това, което много държаха да се забрави. Терминът “комунисти и червени боклуци”  след толкоз години, пак се разля по площадите.

Не се бяха съобразили обаче, и това е на път да изяде главите им с младите наречени от тях лумпени, тези млади хора, необременени с миналото , които само са чули и не искат да се съобразяват с ботуша, а искат да живеят, като всички други свои събратя   от европейското семейство.

По-добре късно, отколкото никога, дойде време и нашата Берлинска стена да се срути най-сетне и тези с озъбените маски да си получат заслуженото.