КРАТКА ИСТОРИЯ

ПО ЗАСЕЛВАНЕТО НА БРАЦИГОВО

от Димитър Гачев Янъков

 Заселването на Брацигово се губи в далечното минало, за което няма никакви писмени данни, освен археологически останки, с които брациговската местност е богато осеяна. Обаче това може да бъде предмет на деен археолог.За по-новото време тоже няма положителни данни, освен преданията.

 Според едно от тия предания, Брацигово е било заселено около Превренския мост, тоест около Превренската река, на 4 км източно от Пещера и на 3 км западно от сегашното селище и е носило същото име „Преврен”. Било е доста голямо.

 Всяка година там е ставал панаир на аби, донасяни от околните села. Мястото, на което е ставал пазарът, се е наричало „Узун чаршия”. Това название и до днес е запазено. Една ливада и досега се нарича”Узун чаршия”.

 Това селище изчезва вследствие мор /епидемия/, като една част от останалото население се преселва в Пещера, а друга, състояща се от двама братя с челядта си, се установява на мястото на сегашното Брацигово. Отначало новообразуваното селище се е наричало Братово, по-късно Братцигово, а сега Брацигово. Турците са го наричали Брачкова, Брачковаля.

 Към 17 век Брацигово се е състояло от около 30 къщи. През това време почва нарастването на селището вследствие масовото потурчване на помаците, когато които не искали да се потурчат, са избягали в Брацигово /семейства Карналови, Хрисчови и др./. Обаче уголемяването е станало чувствително с преселването на македонските българи от селата Слимница, Омоцко и Орешец, Костурска и Корчанска каази /околии/.

 Това е станало около 1770 година. Понеже те, македонците, живели в много враждебни отношения с албанците-мохамедани, които практикували помежду си вендетата /бесата/ - кръвно родово отмъщение, положението на населението станало нетърпимо, а още повече и от золумите на Али паша Янински. Това принудило една част от гореспоменатите села да напуснат своя край и да потърсят прибежище в по-спокойни места. Те тръгнали с жените и децата си и малкото имущество, което можели да вземат със себе си, минали цяла Македония, Родопите и пристигнали в Пещера, където временно се установяват.

 Тръгнали да търсят удобно място за поселяване. За тая цел обиколили селата Брацигово, Козарско, Перущица. Първоначално харесали селото Кричим, но си рекли: „Ние бягаме от турци и пак при турци отиваме”. Тогава по-голямата част решили да се заселят в Брацигово, а останалата част – едни се заселили в Козарско, други в Перущица, а трети - в Пещера, в Габер махала.

 В това време Татар Пазарджийската кааза /околия/, в която влизала и Пещерската нахия /подоколия/, се управлявала от наследствен аянин, називаем Хасан бей Гавенозооглу, който бил всесилен. Плащал данък на султана и давал войска, а администрацията на каазата била изключително в негови ръце. Македонците, които решили да се установят в Брацигово, изпратили една депутация при Хасан бей да искат позволение да се заселят в Брацигово, като същевременно го молят да не взема челядта им на работа в чалтъците – оризищата, която работа в това време била задължителна повинност за българите.

 Хасан бей им дал тази привилегия, в замяна на която те се задължавали да изпращат всяка година дюлгери, за да поправят чифлиците му, на брой седем, и да му доставят известно количество дървен материал за нуждите тоже на чифлиците.

 При такива условия се заселили македонските българи в Брацигово.

От преселниците най-многочислени са били Омокчани /зидарите/, които си построили къщите в северната част на селото. След тях идели Слимничани – дърводелци, които построили къщите си в източната част. Най-малочислени са били Орешчани, занаятчии, заселени в центъра на селото. Те се занимавали с грънчарство, сапунджийство, кацарство, шарлаганджийство (шарланджийство), джамбазлък (търговия с добитък) и др.

 След това ново заселване селището добило нов изглед. Местните тракийски българи и преселниците македонски българи заживяват заедно. Местните жители се наричали мърваци и носели родопска носия, а македонските българи се нарекли арнаути (тур., алабанец) и носели костурска носия. Говорело се на две различни наречия: мърваците на тракийско, а арнаутите на костурско.

 Мърваците и арнаутите отначало живеели отделно едни от други. Хорбта, песните, седенките, сборовете, всичко е било отделно, само черкуването – общо. Помежду им не ставали женитби. По-късно започнали да се женят, но при известни условия, като предварително се уговаряло каква трябва да бъде носията на булката и на кое наречие да се говори.

 Те обичали да се подиграват едни на други. Местните жители се гордеели, че имат имот и се отнасяли с пренебрежение към преселниците, които нямали нищо. Но последните били доволни, защото със своята пъргавина и сръчност надминавали заварените. За да се прекратят подигравките, че били голи като пищови, арнаутите почнали да превръщат пустите бърда в лозя и ниви.

 В края на 18-и и в началото на 19-и век за брациговци са били най-страшните години. Тогава никой не бил сигурен за своя живот. Кърджалиите и делибашиите постоянно нападали селата, ограбвали ги и избивали населението. Това накарало македонците да помолят Хасан бей да им позволи построяването на едно кале (тур. крепост), отгдето да се бранят от башибозушките пълчища. Такова разрешение им е било дадено и те издигат крепост с кула на североизточната част на Брацигово, по пътя за Козарско. На кулата е имало постянно дежурен човек, който е предупреждавал населението в случай на опасност. Жителите се скривали в крепостта до заминаването на даалиите, след което се разотивали по домовете.

 Понастоящем няма никакви следи от калето, освен названието на мястото „Кулата”, което служи лятно време за харман, а зимата за коледни хора. Една от най-любимите обредни песни, която се пее в такива случаи, е „Бродаре, Бродаре, млади кемиджио”. Тук сега се издига едно от-най модерните основни училища.

 Със засeлването на македонските българи Брацигово нараснало доста и с развитието на занаятията в селото настанало голямо оживление. Омокчани, дюлгерите, почнали да ходят по гурбет в Пловдивско, Татар Пазарджишко, Софийско, Ловчанско и Търновско, където са строили къщи, черкви, мостове, а оттам донасяли знания и опитност. Те си служели с един особен език, наречен мещровски (език на майсторите пренесен от Костурско с различни чужди думи главно от албански език), дюлгерски, за да не бъдат разбирани от господарите и турците. Слимничани (дърводелците) си построили чаркове за бичене на дъски, които карали за продан в цяла Южна България, като достигнали чак до Анхиало, отгдето докарвали сол, риба, хайвер и др. Орешчани развили занаятите: грънчарство, сапунджийство, шарлаганджийство, кацарство, джамбазлък и др. Те продавали своите произведения из полските села, откъдето докарвали главно храни.

 След Одринския мир през 1829 г. по инициативата главно на македонците Брацигово си построява черква, наименована „Св. Йоан Предтеча”- през 1830 г.

 Когато македонците се настанили в Брацигово, последното и в културно отношение не останало назад. До 1830 г. в Брацигово не е имало училища, за такива са служели манастирите: „Св. Богородица” и „Св. Врач” /Кричим/, където били пращани децата. В 1831 г. имало 3 свещеници: поп Кънчо, поп Гачо и поп Стоил, а по-късно и поп Димитър Петковичин, потомец омонски. Пръв поп Кънчо, син на дядо Ангел, довел един монах на име Викенти за учител на неговите и роднинските деца. В черквата имало една стая, която служела за училище и която по-късно била наречена килия. След Викентий е учителствувал даскал Иван от Казанлък до 1834 г. След него е бил условен Янаки /Иван Еманоилов/ от Татар Пазарджик, който учителствувал до 1851 г. През времето на даскал Янаки учебното дело е достигнало до своята висота. Той успял да създаде местна интелигенция, която впоследствие е изиграла известна роля. Първата интелигенция се е състояла от Костадин Томчев, Стоян Юруков, Димитър Кънчев, Гачо Янъков, поп Димитър и др.

По-късно такива са Атанас Мишев, Данаил Юруков, Йордан Кънев, Васил Петлешков, поп Никола Соколов и др. По това време - епохата на Възраждането, Брацигово е било разсадник на просвета. Тук са учили поп Димитър Манчев – книжар и Петър Горанов - виден гражданин, и двамата от с. Батак.

 След Одринския мир - 1829 г. и посичането на еничарите от султан Махмуд, в Брацигово настанало ново време с относителна свобода. В продължение на 60 години Брацигово се е съвършено изменило и е броело вече около 400 къщи. Между арнаутите и мърваците настъпило известно сближение и то благодарение на многото женитби между тях, което е позволявало да се хващат на общо хоро, всеки в своите костюми. По-наперените от арнаутите за хорото обличали фустанели.

 През епохата на Възраждането Брацигово е направило голям прогрес. Броело е 400 къщи с 500 семейства, от които 250 дюлгери, 120 бичкиджии и 130 домашари. Различието съвсем намаляло. Разлика имало само в наречията, обаче македонското наречие взело връх. Носията между младите момци се изравнила, а носията на жените била различна. Ако в една къща свекървата е в македонска носия, снахата е бивала в тракийска. За да се избегне това различие, старците решили новоомъжените млади невести да се обличат в панагюрска носия – „бръченици”. През 1846 год. в Брацигово се развила и гюловата култура, на която родоначалник е бил Кръстю Сотиров - дядо Соте. Той пренесъл  гюловете от Казанлък.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Имате ли връзка с Брацигово?
Преди години писах за Петлешков, че е най-големия герой на Април. В тази държава за такива неща не може да се очаква някакъв , кой знае какъв ефект, но в случая имаше.
На тържествата взеха да го споменават измежду първите, не наравно с останалите

Родът ми е оттам, Гачевия род