The Art of Being Zembrzuski – изкуството да бъдеш Зембжуски – това е кауза, която открих във фейсбук, група на членове на тази фамилия, от Австралия, и Албания, от Лондон, Хюстън и Филаделфия, от Вашингтон, Орландо и Луелс. Включих се и аз, като член на тази общност от България.

 

Герб Долива*

*«Долива», частновладельческий герб, которым пользовались более, чем 130 шляхетских родов Белоруссии, Украины, Литвы и Польши. На голубом поле серебряная перевязь с левого верхнего угла в нижний правый, на перевязи три красных четырехлепестковых (или пятилепестковых) розы. Клейнод – два черных воловых рога, между ними - три поставленных, одна на одну, розы. Существует вариант герба – поле красное. Род после падение возник в начале 11 столетия. В ВКЛ существовал с начала 15 столетия. Герб Долива внесен в Часть 1 Гербовника дворянских родов Царства Польского, стр. 152 Герб употребляют: Бадовские, Бобровницкие, Бржезинские, Целеские, Добровольские, Доливы, Фальковские, Глэмбоцкие, Гойские, Гурские, Ямѐлковские, Янские, Клиховские, Кожуховские, Морачевские, Охимовские, Пуржицкие, Роздражевские, Рыковские, Савинские, Сильницкие, Скомпские, Слешинские, Стемпчинские, Стронские, Влодковские, Закршевские, Зембржуские, Зелиснкие

ХЕРАЛДИКАТА НА КРАЛСТВО ПОЛША

По силата на лч. 51 и 60 от Правото за дворянство в Кралство Полша, утвърдено през 1836 година, запознавайки се с документите на г-н Зембжуски Ян Кръстител Онифори, считаме същите за достатъчни по силата на решението на Общото събрание на Варшавските департаменти на управляващия Сенат от 11/23 март 1844 година.

По решение на Хералдиката се издава настоящето удостоверение, от което е видно, че Винценти Аполониуш, син на Ян Кръстител Онифори Зембжуски с герб „Долива‖ е благородник на Кралство Полша с потомствено право за двата пола живущи в страната или пребиваващи със знанието на правителството в Русия или чужбина, както и това, че същия е удостоверил притежанието на този статус от страна на предците си от 1764 година.

Вследствие на това, Винценти Аполониус Зембжуски може да бъде записан в книгите на потомствените благородници от преди издаването на гореспоменатия документ. За същото дворянската депутация в Лубелска губерния е получила уведомление.

Настоящето удостоверение с подписа на Президента и на Главния секретар на Хералдиката и нейния печат се издава на Винценти Аполониус Зембжуски във Варшава на заседание на 29 ноември /11 декември/ 1854 година.

Председател на Хералдиката
Член на Съвета на Управителите на Сената, Генерал Лейтенант

/подпис/
С. Курнатовский

Превод верен.
Обер – секретар Ал. Божимелский

По майчина линия, съм от полския, благороднически род Zembzuski. Дядо ми, Зджислав Зембжуски, роден през 1891 г., завършва дипломация във Франция и външна търговия в Лондон. Владее 8 езика. От 1912 до 1920 г. е секретар към полското посолство в София. Той е представител на третото поколение на тази фамилия в България.

Неговият дядо граф Франтишек Зембжуски е участник в унгарската революция през 1848 г., после войник в легиона на Гарибалди в Италия, пристигнал в България по време на Кримската война за да се включи в създадените тук полски полкове, които е трябвало да освободят своята Родина. Синът му, Павел, е създател на първата в България фирма за регистрация на марки и патенти, която по-късно, Зджислав, дядо ми, поел от баща си.

Години по-късно, през 60-те години на миналия век, когато фирмата „бюро Зембжуски‖ вече от години беше национализирана от „народната власт‖, във вилата в „Княжево" продължаваше да се получава международна кореспонденция, която баба ми беше длъжна да предава в търговската палата.

По време на войната, през 1939 г. дядо ми, организира канал през България, за прехвърлянето на преминаващи през Балканите поляци с военни и цивилни задачи, улесняващ тяхното влизане в Турция. Разкрит от гестапо, загива в концентрационния лагер „Освиенцим".

На улица „Раковски", срещу театралната академия, на мястото, където са живяли, все още има паметна плоча, увековечаваща името му.

Майка ми, тогава десет годишна, разправяше как гестаповците облечени с черни кожени палта, нахлули в дома им, находящ се в кв. Княжево, не му дали да си вземе връхна дреха, защото го арестували само за справка. Повече никой не го видял.

Когато баба ми успяла да стигне до цар Борис ІІІ, с молба за помощ той отговорил: „нищо не мога да сторя, той остава заложник, за да спасим българските евреи.

Години по-късно, след войната, по линия на Червения кръст, разбрахме за трагичната му кончина.

Побликувам и извадка от вестник Новинар [26-01-2005] „Сред жертвите на Аушвиц има и няколко души, които не са българи, но са били депортирани от България. По- известните от тях са родените в София братовчеди- поляци Зджислав и Бронислав Зембжуски, които са участвали в нелегална антифашистка група. По всяка вероятност те са били изпратени в лагера на смъртта от Гестапо след залавянето им през 1942 г."

В статията си „По горещите следи на борбата, посока Варшава София”, журналистите Кирил Янев и Николай Киров във вестник „Антени”, в броя си от 25 август 1972 година пишат следното:

Полско-българска нелегална група в България. Пътят Варшава-Близкия Изток минаваше през София.

В началото всичко бе мълва.
Разказаха ни, че в София действувала българо-полска конспиративна група, която след 1939 г. се занимавала с

прехвърлянето на бегълци поляци към Близкия Изток и още че на следите на конспираторите попаднало Гестапо, те били заловени и мнозинството от тях загинали в германските концлагери. Останала мълвата, смътна, пълна с противоречия, но жива.

Заехме се да търсим истината. Проверихме много имена и адреси. Разговаряхме с десетки хора. Минаваха дни, месеци, години.

Бяхме се вече почти отказали от издирването, когато една публикация в Полша отново ни върна към нашата идея. Продължихме търсенията. И така постепенно пред нас израстна истината за българо-полската нелегална група.

Било към края на 1939 година. В София още съществувал полски център, дори когато полската държава вече не съществувала. Като сега виждаме от фактите, именно хора от този център създали нелегалната антифашистка група, която се заела да приема и прехвърля към Близкия Изток бегълци от фашисткия терор в Полша. Посланникът Тарновски научил за тази конспирация, но не направил никаква бележка на своите хора. Сам имал нужда от такава работа, а той не можел да я извърши. Групата постепенно придобила наименованието Комитет за подпомагане на на полските бегълци в България.

Не случайно поляците, които бягали от затворите и концлагерите, държали посоката Варшава-София. Тя отвеждала не само към спасението, но и към полската емиграндска войска в близкия Изток. Някои дори предполагат, че бегълците били насочвани от

нелегалната група Б, която действала в българското посолство във Варшава. Ръководител на софийската група бил Зджислав Зембжуски, поляк по произход, български гражданин, човек енергичен, смел съдбовно свързан с Полша, готов да помага на съотечествениците си. В групата влизали още брат му Бронислав, също български гражданин, роден и израстнал в България Юзефа Габел-Карабашева, полякина, българска гражданка, референтка в полското посолство в София, омъжена за българин. Постепенно в групата била привлечена и Халина Данилчук, която специализирала археология в София. С готовност се съгласила да помага и бившата готвачка на полското посолство Мария Пожиговска, която по това време имала малка гостилница на улица „Иван Шишман‖, превърната в страноприемница на всички поляци. За членове на групата били приети студентите в София Януш Фелински и Ванда Смоховска. Освен това групата подържала връзка с Мария и Мечеслав Хоерман.

От българска страна на поляците сътрудничели по различно време и по различен начин музикантът Георги Димитров, завършил образованието си в Полша, приятел на поляците и на тяхната родина; студентката Пенка Нинова, приятелка на Ванда Смоховска; помагали и други българи, за които ще стане дума по-нататък. В повечето случаи през София минавали хора, които поемали всички рискове, за да продължат борбата с фашизма. От декември 1939 година до 15 май 1942 година, когато гестапо разгромило групата, тя прехвърлила само по линията София–Истанбул 40 поляци.

Не случайно за ръководител на групата бил избран Зджислав Зембжуски. Той бил известен сред поляците със своя патриотизъм и антифашистки убеждения. По това време той имал и подходяща позиция – бил касиер на взаимоспомагателната каса на полската общност в България. А това го улеснявало много. Касата разполагала с около 100 хиляди лева и те били използвани за подпомагане на бегълците. Впрочем трябва да се каже, че Зджислав Зембжуски организирал работата на групата по всички правила на строгата коспирация. Дори най-близките му хора не знаели какво точно прави той. Имало лица, които посрещали бегълците, други които ги отвеждали в нелегалните квартири. Известно време нелегалните били настанявани, например в у дома на Юзефа Габел-Карабашева на улица „Гурко". Вторият „пункт за прехвърляне" бил уреден във вилата на на самия Зембжуски в Княжево. Резерва била квартирата на Стефания Зембжуска, която живеела на улица „Шипка‖ No 33.

Обикновено бегълците пристигали през Букурещ и Будапеща, откъдето, доколкото може да се съди по фактите, получавали указания за връзките и явките в София. А това потвърждава, че групата на Зембжуски била известна на нелегалните полски среди, като важен опорен пункт. В София нелегарните били разпределяни І тия, които успявали бързо да се снабдят с документи, заминавали за Турция, а другите „оставали на лечение‖ или били настанявани на някаква работа. Впрочем ето и нашето издирване, така както се разви до момента на написването на тоя очерк.

Посетихме Ванда Смоховска. Тя ни разказа всичко, което знаеше.

След окупацията на Полша от хитлеристите Ванда Смоховска избягала в България, където по това време сестра и била омъжена. След като прекарала известно време у нея, преместила се на самостоятелна квартира у Карабашева на улица „Гурко". Карабашева давала стаи под наем и това създавало добро прикритие за настануване на бегълците поляци, без да събужда подозрения.

По-късно Ванда Смоховска се преместила на нова квартира на улица „Рачо Димчев". Там живеела с прятелката си Пенка Нинова от село Карлуково. И двете следвали педагогика, разбирали се много дого добре и двете помагали за укриването на бегълците. Случило се така, че веднаж групата бегълци, след като пийнали, се разчуствали и започнали да пеят „Йешче Полска не згинала" по улиците на София и да издигат възгласи за свободата на полския народ. При паметника на „Цар Освободител" поляците били арестувани. В полицията установили, че са бегълци разбрали къде живеят в момента и направили обиск в дома на Карабашева. Там намерили една телеграма, с която група поляци известявали от Турция, че са пристигнали благополучно и благодарели за помощта. Това станало причина да арестуват Карабашева, Ванда Смоховска и още две полякини. По-късно Карабашева разказвала, че била силно изненадана, когато директорът на полицията й казал: „Ние много добре знаем, какво вършите. Но в момента не ни е известна позицията, която заема правителството ни по-нататък и си затваряме очите. За в бъдеще внимавайте да не попаднете при нас за подобни работи".

Чувствително се изменили нещата при влизането на България в тристранния пакт. Тогава посланникът Тарновски събрал всички служители и поляци и им съобщил, че посолството се закрива в най-близки дни. Всички длъжностни лица трябвало да заминат за Близкия Изток. Предложил и на членовете на групата на Зембжуски да отпътуват с тях. Никой от групата не пожелал да замине...

„Накрая попаднахме на нова следа. Стана ни известно, че български спортен деятел е женен за полякиня. Баща й според някои сведения, бил загинал, като участник в някаква група. За броени часове вече знаехме, че това е дъщерята на Зджислав Зембжуски. Казваше се Ванда. И ето ни в дома й.

За щастие тази вечер, тук бе и нейната сестра. Така успяхме да видим събитията в по-цялостен вид. Не всичко беше спокойно, имаше и тъжни моменти. На помощ дойдоха албумите със снимките. За първи път видяхме лицата на някои хора, за които бяхме мислили толкова дълго. Ето го Зджислав Зембжуски, снажен и приветлив мъж, ето го брат му, децата. За съжаление другите от групата не бяха оцелели, дори и на снимките.

- Живеехме на „Раковски" 141. На същия етаж беше и бюрото на татко – разказваше Ванда Зембжуска. – Бюро за патенти и рационализации. Къщата ни винаги беше пълна с поляци и българи. Татко казваше, че има две отечества – България и Полша. И двете обичаше силно.

Попитахме за ареста. Ванда Зембжуска каза следното:

-Дойдоха призори, може би в 5 часа. Гестаповци. Бяха трима души груби и мрачни. Не позволиха на татко дори да се облече както трябва. Откараха го в бюрото, претърсиха всичко и отнесоха доста книжа. Повече не видяхме баща ни.

-А знаете ли по-нататъшната му съдба?

-Знаем само, че е загинал. Но точната истина не знаем. Едни казваха, че е загинал в Освиенцим. Други твърдяха, че е бил убит още в София. Но веднъж, беше през 1945 г. При нас дойде един югославянин, Ика Панич. Той ни разказа, че е лежал с татко в белградския затвор. От начина по който го описваше, се убеждавахме, че наистина го е познавал и са били приятели. Ика Панич бил освободен, трябвало да купи дрехи на татко и да му ги занесе. Когато ги занесъл, казали му, че го няма. После се чуло, че татко бил изпратен в затвора Панкрац.

-А помните ли Злотковски, наистина ли той е предателят? – попитахме отново.

-Той беше предателят. Това по-късно стана съвсем ясно. Беше съден и осъден. После го предадоха на поляците. Но преди ние да го подозираме, идваше в дома често, много често. Интересуваше се от всичко. Смятахме това за преданост към делото. Но затова пък, всички членове на групата бяха изловени за една вечер. Ясно е ръката на предателя ги е посочила точно...Най горчивото за нас бе, че ние приютихме Злотковски в Княжево, когато започнаха бомбардировките. Продължихме да го смятаме за свой и той живя при нас около половин месец. А беше вече пратил на смърт баща ни...‖

Баба ми Жанет, внучка и дъщеря на лекари, чийто дядо Зачински, лекар, също като прадядо ми Зембжуски, напуска Полша през 1844 година и минавайки през Унгария, се присъединява към гвардията на Гарибалди, оттам вместо в Цариград се установява в Адрианополис – днес Одрин, където се отдава на лекарската си професия, до кончината си през седемдесетте години на миналия век, не получи пенсия в комунистическа България, защото е обявена от властта за съпруга на „руски кулак".

Лятно време, братовчедите, прекарвахме с месеци във вилата на баба ми, в „Княжево". Къщата, превърната в щаб на съветската армия в края на войната, баба ми разправяше, как настанените руски офицери гуляели до зори, около накладен в двора на вилата

огън. За подпалки често използвали градинската мебел, но иначе били добри и дружелюбни хора, които често споделяли провизиите си с хазаите си.

В края на войната за кратко време, вилата е била и седалище на вътрешното министерство. В една от стаите на втория етаж, се е самоубил легендарния шеф на пожарната команда – Захарчук. Спомням си дори петната от кръв по стената, показани ми от вуйчо Жан.

Вилата, по-късно, бе изцяло заета от семейства, настанени по линията на Софжилфонд. На баба ми бяха оставили две стаи, на втория етаж, където спяхме всички заедно.

Католичка, и естествено много религиозна жена, преди лягане, винаги ни караше да си казваме молитвата.

В една приземна стая, съседна на гаража, явно по замисъл, предназначена за прислугата, живееше брата на баба ми, вуйчо Жан и и неговата съпруга, французойката Бланш.

Вуйчо Жан, беше бонвиван, живял в Париж, когото края на войната, заварва в София. Неговата съпруга французойката Бланш, не беше добре с нервите и това беше причина да се карат постоянно. Нас децата, които по цял ден играехме в двора, ни беше много страх от нея.

Вуйчо Жан, който по цял ден четеше една френска, многотомна, енциклопедия, издание на "Ларус", останала от дядо ми Зджислав, имаше пенсия от 30 лева, стигаща му, за една консерва риба „Копърка" и сто грама мастика дневно. Това не му попречи да доживее до дълбока старост.